Мюдерисът е все така тържествен и суров, чист и грижливо гледан, както беше някога, преди двайсет години, когато на тая капия посрещаше първите шваби заедно с молла Ибрахим и поп Никола, които отдавна вече почиват, всеки в своите гробища. Брадата му е вече бяла, но все така грижливо подстригана и закръглена; цялото лице спокойно и гладко, защото хората с остра памет и корави сърца бавно стареят. Високото мнение, което винаги бе имал за себе си, бе още повече пораснало през тия двайсет години. Между другото може да се каже, че сандъкът с книги, на който почиваше голям дял от мнението за мюдериса като учен човек, е още неизчерпан и непрочетен, а неговата хроника за нашето градче през тия двайсет години се е увеличила само с още четири страници, защото колкото повече остарява, мюдерисът все повече цени себе си и своята хроника и все по-малко дребните случки край себе си.
Сега той говори тихо и бавно, сякаш чете някакъв неясен ръкопис, но достолепно, тържествено и строго, като взема съдбата на гяурската императрица само за повод и не я смесва ни най-малко с истинския смисъл на своето тълкуване. Според неговото тълкуване (а то не е негово, защото го е намерил в хубавите стари книги, които бе наследил от някогашния си учител, прочутия Арап ходжа) това, което сега наричат анархисти, е съществувало открай време и ще съществува, докато има хора и живот. Така е нареден човешкият живот — и сам единият бог е пожелал така, — че след всеки драм добро идват два драма зло, че на тая земя не може да има добрина без омраза, нито величие без завист, както няма най-малък предмет без сянка. Това особено важи за изключително великите, набожни и славни хора. Край всеки от тях успоредно с неговата слава расте и палачът му и дебне момента и понякога го улавя по-рано, друг път по-късно.
— Ето и нашият велик земляк Мехмед паша, който отдавна обитава рая — казва мюдерисът и сочи каменната плоча над афиша, — дето служи на трима султани и бе по-мъдър от Асафа и дето със своята сила и набожност издигна тоя камък, на който седим, и той загина от същия нож. Въпреки всичката си сила и мъдрост той не можа да избегне тоя миг. Ония, на които великият везир объркваше плановете, а това е била голяма и силна партия, намерили начин да въоръжат и надумат един побъркан дервиш да го убие, и то тъкмо когато отивал в джамията да се моли. С оръфано дервишко наметало на гърба и броеници в ръце, дервишът препречил пътя на везировата свита и престорено и умолително поискал милостиня, а когато везирът искал да бръкне в джоба си, за да му даде, той го пробол. И така Мехмед паша загинал като шехит.
Хората слушат и като отпъждат дима, гледат ту каменната плоча с тариха, ту белия афиш, ограден с черна линия. Слушат внимателно, макар и не всеки да разбира напълно и всяка дума от тълкуванията на мюдериса. Но като гледат през дима на своите цигари в далечината над тариха и афиша, те долавят там, някъде по света, някакъв друг и по-различен живот, живот на големи възходи и дълбоки падения, в който величието се смесва с трагизма и който по някакъв начин поддържа равновесието на това тяхно спокойно еднообразно живуване на капията.
Но и тия дни минаха. На капията се върна старият ред с обикновените високогласни разговори, шеги и песни. Приказките за анархистите престанаха. И оня афиш за смъртта на малко познатата на тия хора и чужда императрица се променяше под влиянието на слънцето, дъжда и праха, докато най-после вятърът не го изпокъса и част по част разнесе по водата и по брега.
Още някое време лошите момчета викаха след майстор Перо „Лукиани!“, без и сами да знаят какво значи това и защо го правят, а само от детинско желание да дразнят и мъчат слабите чувствителни същества. Викаха му и престанаха, защото намериха друго забавление. Но за това допринесе малко и Стана от Мейдан, която душмански наби две най-гърлести момчета.
А след месец-два никой вече не споменаваше за смъртта на императрицата, нито за анархистите. Тоя живот в края на столетието, който изглеждаше укротен и опитомен завинаги, покриваше със своето широко и еднообразно течение всичко и у хората оставаше чувството, че се открива век на мирно трудолюбие чак до някакво далечно и безкрайно бъдеше.
Непрестанната и безспирна активност, на която чуждата управа изглеждаше осъдена и с която нашите хора така трудно се примиряваха, макар че тъкмо на нея трябваше да благодарят и за доходите, и за своето благосъстояние, за двайсетина години измени много неща във външния вид на градчето и облеклото и навиците на гражданите. Естествено беше да не спре и пред старинния, вечно един и същ мост.