Настъпи годината 1900, краят на този щастлив век и началото на другия, който според схващанията и чувствата на мнозина трябваше да бъде още по-щастлив, когато дойдоха нови инженери и взеха да обикалят моста. Хората бяха вече свикнали с тях; и децата знаеха какво значи, когато тия хора в кожени палта с външни джобове, пълни с разноцветни моливи, почнат да се въртят край някой баир или постройка. Нещо ще се руши, гради, прокопава или изменя. Само никой не можа да се сети какво би могло да се прави с моста, който за всичко живо в градчето беше нещо вечно и непроменимо като земята, която тъпчат, и небето над тях. Обикаляха прочее инженерите, премерваха и бележеха, па си заминаха и работата се забрави. Но към средата на лятото, когато водата беше най-ниска, внезапно дойдоха предприемачи и работници и почнаха да правят до моста временни бараки за инструменти. Едва се пусна слух, че мостът ще бъде поправян, и вече стълбовете бяха оплетени със скели, а на самия мост поставиха подемни машини на чекрък; с тяхна помощ работниците се спускаха на подвижни скели, като от някакъв тесен дървен балкон, по стълбовете и се спираха там, дето имаше пукнатини или дето по спойките между камъните бяха израсли стръкове трева.
Всяка дупчица бе запълнена, тревата изскубана, а птичите гнезда изхвърлени. Като свършиха с това, почна работа по поправянето на подмитите основи на моста. Водата беше заязена и отбита, така че се виждаха почернелите и разядени камъни и по някоя дъбова греда, излизана, но вкаменена във водата, в която е била положена преди триста и трийсет години. Неуморните подемни машини спускаха цимент и чакъл сандък след сандък и трите средни стълба, които бяха най-много изложени на силното водно течение и най-подронени, бяха попълнени в основите като развалени зъби в корена.
Това лято нямаше седене на капията, нито обикновеното движение край моста. Всичко бе задръстено от коне и коли, с които докарваха цимент и пясък. Отвред отекваха провиквания на работници и заповеди на надзиратели. На самата капия бе направен от дъски склад за дървен материал.
Гледат гражданите работата на големия мост, чудят се и се маят, някой каже нещо шеговито, някой само махне с ръка и си продължи пътя, а на всички им се струва, че и това, както и всичко останало, чужденците вършат само защото трябва да вършат нещо, че това им е потрябвало, защото не могат другояче. Никой не казва това, но всички го чувствуват.
Всички ония, дето са свикнали да прекарват времето си на капията, сега седят пред хотела на Лотика, Зариевата кръчма или по кепенците на дюкяните, които са близо до моста. Пият кафе и разговарят, чакат да се освободи капията и това нашествие върху моста да мине, както се чака краят на пороен дъжд или друго лошо време.
В дюкяна на Али ходжа, който е сгушен между Каменния хан и Зариевата кръчма, така че от него мостът се вижда в ко̀са перспектива, седят още от ранна утрин двама турци, двама чаршийски безделници, и разговарят за всичко и всякакво и най-много за моста.
Али ходжа ги слуша мълчаливо и намръщено, като гледа замислено моста, по който пъплят работници като мравки.
През тия двайсетина години той се жени три пъти. Сега има жена много по-млада от себе си и чаршийските клюкари говорят, че поради това бил винаги намръщен до пладне. От тия три жени има четиринайсет живи деца. От тях къщата му бръмчи и тътне по цял ден, а в чаршията се шегуват, че ходжата не знаел всичките си деца дори по име. Измислиха дори приказката, че едно от многобройните му деца го срещнало на улицата и пристъпило да му целуне ръка, а ходжата го погалил по главата и рекъл: „Да си жив, да си жив! А чий си ти?“
Външно ходжата не се е изменил много. Само е малко по-пълен и не е вече така червен в лицето. Не се движи вече така пъргаво и някак по-бавно си отива в къщи по стръмното към Мейдан, защото от известно време сърцето го души дори и насън. Ходи заради това и при околийския лекар д-р Маровски, единствения от пришелците, когото той признава и почита. От доктора взе някакви капки, които не лекуват болестта, но помагат на човека да я понася, от него научи и латинското име на своята болест: angina pectoris.
Той е един от малцината мюсюлмани в града, които не възприеха нищо от новостите и промените, донесени от чужденците — нито в облеклото, нито в схващанията и работата. Със същата оная острота и упоритост, с които някога се обявяваше против безполезната отбрана, той години наред вдигаше глас против всичко, което беше швабско и чуждо и което все повече хващаше корен край него. Затова понякога стигаше до стълкновения с хората и плащаше глоби на полицейската власт. Сега е малко уморен и разочарован. Всъщност по нрав си е същият, какъвто беше и когато водеше с Караманлията преговорите на капията: човек със своя глава и собствено мнение всякога и във всичко. Само че неговата пословична самоувереност се превръща в гняв и неговата бойкост — в мрачно огорчение, което и най-смелите думи не са в състояние да изразят и което гасне и се смирява само в покоя и самотата.