С времето ходжата все повече изпада в някаква смирена замисленост, в която никой не му трябва и в която, напротив, всички хора са му неприятни и му пречат — и чаршийските безделници, и клиентите, и неговата млада жена, и оная тълпа деца, от които ечи къщата. Още преди изгрев-слънце той бяга от къщи в дюкяна и отваря преди всички останали търговци. Тук прави утринната си молитва. Тук му донасят и обеда. И когато през деня му омръзнат разговорите, минувачите и работата, той притваря кепенка и се вмъква в една малка стаица зад дюкяна, която нарича табут. Това е скрито помещение, тясно, ниско и мрачно; като се вмъкне в него, ходжата го изпълва почти цялото. Тук има малка секия, на която може да се седне с подвити крака, няколко рафта с празни кутии, стари теглилки и различни дреболии, за които в дюкяна няма място. От това мрачно и тясно помещение през тънкия зид на дюкяна ходжата слуша шума на чаршията, конския тропот, виковете на продавачите. И всичко това стига до него като от друг свят. Чуват се и отделни минувачи, които спират пред неговия притворен дюкян и правят язвителни забележки и шеги за негова сметка. Но той ги слуша кротко, защото за него тия хора са покойници, които още не са се успокоили; чува ги и ги забравя в същия миг. Защото, скрит между тия няколко дъски, в своите мисли той е напълно защитен от всичко, що може да донесе тоя живот, който според неговото схващане отдавна се е покварил и тръгнал по крив път. Тук ходжата намира себе си и своята мисъл за съдбата на света и вървежа на човешките работи и в същото време забравя всичко останало: чаршията, грижите за дълговете и лошите изполичари, своята прекалено млада жена, чиято младост и красота изведнъж се превръщат в глупава, пъклена свадливост, и онова стадо деца, което би било тежест и за царската хазна и за което той си спомня само с ужас.
Когато се успокои и си почине тук, ходжата отново вдига кепенците и отваря дюкяна, сякаш се е върнал отнякъде.
Така и сега слуша празния разговор на двамата си съседи.
— Виждаш ли какво значи време и божие даване; и камъка наяжда; точно, валахи, като кундура чорапи. Но не дава швабата, а веднага кърпи пукнатото — философствува първият, един мързеливец от чаршията, и сърба кафето на Али ходжа.
— Хайде, клетнико, докато Дрина е Дрина и мостът ще е мост, и да не бяха го пипали, щеше да трае, колкото му е писано. Само залудо толкова харч и дертове — казва вторият гост, който върши същото, каквото и първият.
Безкрай биха проточили те своята празна разправия, ако не беше ги прекъснал Али ходжа.
— А аз ви казвам, че не чини, дето пипат моста; и няма да го подобрят с тая поправка, ще видите; както днес го поправят, така утре ще го разрушат. На мене покойният молла Ибрахим ми казваше, че бил намерил в книгите какъв голям грях било да се закача жива вода, да се отбива или да се променя течението й, па макар и за един ден или час. Но швабата не се признава за жив, докато не чука и не чопли около нещо. В окото биха бръкнали! Земята биха обърнали, ако можеха!
Първият от двамата безделни хора доказва, че в края на краищата не е лошо, дето швабите поправят моста. Дори ако не му продължат живота, от това няма да му стане нищо.
— А откъде знаеш, че няма да му стане нищо? — прекъсва го сърдито ходжата. — Кой ти каза това? Знаеш ли ти, че една дума руши градове, камо ли такъв тътнеж. С думи е създадена цялата тая божа дюня. Ако беше писмен и учен, какъвто не си, ти би знаял, че тоя градеж не е като другите, а от ония, дето се издигат с божия любов и божия воля; едно време и едни хора ги строят, а в друго време други ги рушат. Знаеш какво казваха старите хора за Каменния хан; нямало друг като него в царството; а кой го разруши? Ако беше до градеж и майсторлък, хиляди години би траял; а се стопи, сякаш бе от восък, и сега на мястото, дето беше ханът, свини грухтят и швабска бурия вие.
— Ама аз, както казвам, както смятам… — брани се оня.
— Лошо смяташ — прекъсва го ходжата. — Ако върви по акъл като твоя, нито ще се строи, нито ще се руши. Не е за твоята глава това. Само ви казвам, че не струва и не предвещава добро нито за моста, нито за града, нито за нас, които гледаме всичко това.