— Така е, така е. Знае ходжата по-добре от нас какво е мостът — намесва се вторият гост, като напомня злостно за някогашните мъки на Али ходжа на капията.
— И не мислете, че не знам — казва ходжата убеден и почва вече съвсем спокойно да разправя една от ония свои приказки, при които хората хем се подсмиват, хем обичат да слушат по няколко пъти.
— Някога моят покоен баща слушал от шех Деди и ми е разправял, като бях момче, откъде са мостовете на тоя свят и как е станал първият мост. Когато Аллах, създателят, значи, направил тоя свят, земята била равна и гладка като най-хубавата саватлия тепсия. От това докривяло на дявола, който завидял на човека за тоя божи дар. И докато земята била още такава, каквато излязла изпод божията ръка, влажна и мека като непечена пръстена паница, той се прокрадвал и с нокти издраскал лицето на божията земя, колкото можал повече и по-дълбоко. Така, както казва приказката, станали дълбоките реки и пропасти, които отделят място от място, разделят хората един от друг и им пречат да пътуват по земята, която бог им е дал като градина за тяхното прехранване и издържане. Жал му станало на Аллах, като видял какво направил оня проклетник, но тъй като не можел да се връща върху работа, която дяволът е измърсил със своите ръце, той изпратил ангелите си да подпомогнат и улеснят хората. Когато те видели как горките хора не могат да минават през ония дяволски места и дълбочини, нито да си гледат работата, а се измъчват и напразно гледат и се провикват от единия бряг на другия, те разперили над тия места крила и хората взели да минават по техните крила. Така хората се научили от божиите ангели как се правят мостове. Та затова след чешмите най-голям себап е да се построи мост и най-голям грях е да се бара, защото всеки мост, от гредата над планинския поток, та чак до тоя градеж на Мехмед паша, си има свой ангел, който го пази и крепи, докато му е съдено от бога да стои.
— Ей яраби, яраби! — чудят се учтиво двамата.
Така те прекарват времето в разговор, докато денят отминава, а работата напредва там на моста, отдето до тях стига скърцането на количките и трополенето на машината, която смесва цимента и пясъка.
Както винаги ходжата и в тая препирня имаше последната дума, защото никой не искаше, нито можеше да се бори с него докрай, а най-малко тия двама безделни и празноглави хора, които пият неговото кафе и знаят, че и утре трябва да прекарат част от своя дълъг ден и пред неговия дюкян.
Така Али ходжа говореше на всекиго, който по работа или пътем се отбиваше на неговия кепенк. Всички го слушаха с насмешливо любопитство и привидно внимание, но никой в градчето не споделяше неговото мнение, нито разбираше неговия песимизъм и лошите му предчувствия, които и той самият не можеше да обясни и да подкрепи с доказателства. Впрочем всички отдавна бяха свикнали да го смятат за твърдоглавец и особняк, който сега, под влияние на зрялата си възраст, тежките обстоятелства и младата жена, вижда всичко черно и отдава на всичко особено и злокобно значение.
Повечето хора от градчето бяха равнодушни към тая работа на моста, както и към всичко останало, което чужденците от години вършеха в града и около него. Мнозина изкарваха по нещо, като пренасяха пясък, дърва или храна за работниците. Само децата бяха разочаровани, когато видяха, че работниците влизат през дървените скели в оня черен отвор на средния стълб, в „стаята“, дето, по общо детско вярване, живее Арапинът. От това помещение работниците изнесоха и изсипаха в реката безброй кошове птичи тор. И това беше всичко. Арапинът не се появи. И момчетата напразно закъсняваха за училище, като чакаха с часове на брега кога черният човек ще излезе от своя мрак и ще удари в гърдите първия работник, кой го му се изпречи, но така силно, че да направи голяма дъга и да отлети със своята подвижна скеля долу в реката. Ядосани, че това не се случи, някои малчугани се опитаха да разправят, че било станало, но не звучеше убедително. По-големите момчета ги осмиваха. И клетвите не помагаха.
Щом работата около поправката на моста завърши, почнаха работите по водопровода. Досега градът имаше дървени чешми, от които само две на Мейдан бяха с чиста изворна вода; всички останали долу, в низината, бяха във връзка с речната вода от Дрина или Рзав и се размътваха, щом една от двете реки се размъти, а пресъхваха през летните горещини, когато реките спадаха. Сега инженерите намериха, че тая вода в града е нездрава. Новата вода бе докарана чак от планините над Каберник, от другата страна на Дрина, така че водопроводът за града трябваше да бъде прекаран през моста.