И пак на моста почна врява и тропот. Вдигаха плочи и правеха легло за водопроводните тръби. Горяха огньове, на които се вареше катран и се топеше олово. Разнищваха кълчища. Хората пак гледаха работата с недоверие и любопитство, както и по-рано. Али ходжа се мръщеше от дима, който през пиацата стигаше до неговия дюкян, и презрително говореше за новата „поганска“ вода, която минава през железни кюнци и затова не е нито за пиене, нито за абдест и която даже конете не биха пили, ако са останали от старата добра порода, каквито имаше някога. Подиграваше се на Лотика, която въведе вода в хотела. И всекиму, който искаше да слуша, доказваше, че водопроводът е само едно знамение за незнайното зло, което рано или късно ще сполети градчето.
Между това през следващото лято водопроводът бе прокаран, както бяха осъществени и довършени всички по-раншни работи. Чистата и обилна вода, която вече не зависеше нито от суша, нито от наводнение, течеше през новите железни чешми. Мнозина си вкараха вода в дворовете, а някои и в къщите.
Още същата есен почна строежът на железопътната линия. Това беше много по-дълга и по-важна работа. Наистина, на пръв поглед нямаше връзка с моста. Но само изглеждаше така.
Това е оная теснолинейка, която във вестникарските статии и официалната преписка се наричаше „източна железница“. Тя трябваше да свърже Сараево с границата на Сърбия при Вардище и границата на турския Новопазарски санджак при Увац. Тая линия минава през самия град, който е най-важната гара на нея.
По света много се писа и говори за политическото и стратегическо значение на тая линия, за предстоящото анексиране на Босна и Херцеговина, за по-далечните цели на Австро-Унгария през Санджака към Солун и за всички объркани проблеми, които се поставяха във връзка с това. Но тук, в градчето, всичко изглеждаше съвсем невинно, дори привлекателно. Нови предприемачи, нови тълпи работници, нови извори на припечелване за мнозина.
Тоя път всичко беше на едро. Четири години трая строежът на тая линия от 166 километра, по която имаше стотина мостове и виадукти, около 130 тунела и която струваше на държавата 74 милиона крони. Хората споменаваха това голямо число милиони и гледаха някъде неопределено в далечината, сякаш напразно се напрягаха да видят там тази могила от пари, която надвишава всяка сметка и представа. „Седемдесет и четири милиона!“ — произнасяха мнозина вишеградчани самоуверено и авторитетно, сякаш ги бяха броили на длан. Защото и в това затънтено градче, дето животът в две трети от своите прояви бе напълно ориенталски, хората почнаха да робуват на цифрите и да вярват в статистиката. „Седемдесет и четири милиона!“ „Малко по-малко от половин милион, по-точно по 445,782.12 крони на километър“. Така хората плакнеха уста с големите цифри, но от това не ставаха нито по-богати, нито по-умни.
По време на строежа на линията хората за пръв път разбраха, че припечелването не става вече така леко, сигурно и безгрижно, както през първите години след окупацията. През последните няколко години цените на стоките и всекидневните потреби скачат рязко. Скачат, но никога не се връщат, а след по-кратко или по-продължително време отново скачат. Наистина, печалби има и надниците са високи, но винаги поне с двайсет на сто по-ниски от истинските нужди. Това е някаква луда и подмолна игра, която все по-често отравя живота на все повече хора, но против която нищо не може да се направи, защото идва някъде отдалеч, от същите ония тайнствени и незнайни извори, от които идваха и благата през първите години. И много газди, които бяха забогатели веднага след окупацията преди петнайсет-двайсет години, сега са бедни и синовете им работят за хорска сметка. Наистина, има нови хора, които са спечелили, но и в техните ръце парите играят като живак, като някаква магия, след която човек може лесно да се намери с празни ръце и очернено лице. Все повече става явно, че печалбата и лекият живот, който тя носи, имат своята опака страна, че и парите, и оня, който ги има, са само залог в някаква голяма и капризна игра, на която никой не знае всичките правила и никой не може да предвиди изхода. И без да подозираме, всички участвуваме в тая игра, един с по-малък, други с по-голям залог, но всички с неизбежен риск.
През лятото на четвъртата година през града мина първият влак, окичен със зеленина и знамена. Имаше голямо народно веселие. На работниците дадоха обед с бурета бира. Инженерите се фотографираха до първия локомотив. Возенето тоя ден беше безплатно. („Един ден бадява, а цял живот с пари“ — присмиваше се Али ходжа на ония, които използуваха първия влак.)