Няма да описвам подробно цялата церемония, защото би трябвало да започна с описанието на трите хиляди и триста ритуала на протоколните правила „чу“, от което моите читатели ще започнат да стенат нощем. Ще спомена само това, че тялото на моята възлюбена бе покрито с живак и с драконов мозък. И че бях разочарован, когато разбрах, че той не бе нищо друго освен камфор от Борнео.
Припадащата дева нямаше как да претендира за място в мавзолея на Прародителката. Както всички останали представители на рода, бе заровена в обикновената пръст в поза, че да прекара вечността обърната към нозете на великата дама. От мен се искаше да посипвам главата си с пръст, да вия като ненормален и да се тръшкам върху гроба. По време на тези ми занимания аристократите коментираха критично артистичността на изпълнението ми. Около гроба имаше монаси с качулки, които дрънчаха със звънчета и гонгове и кадяха тамян във всички посоки. Най-старшият от тях бе притиснал почтително дланите си една в друга, или поне така ми се стори, докато видях как истинските му ръце се измъкнаха чевръсто изпод робата му и претършуваха умело джобовете на княз Цу.
Окълвания Хо бродеше из тълпата с налудничав поглед и фъфлещ глас и разправяше приказки за демони и зли духове. Как можеше да не му се вярва? В небето проблясваха мълнии и започнаха да се случват ужасни неща. Княз Хан Ли например допреди малко бе потънал в задълбочена богословска дискусия с един от качулатите монаси, а само миг след това се оказа в една канавка с голяма цицина на главата и освободен от кесията си, от скъпоценностите си, от своя украсен с изумруди червен кожен пояс, от посребрената си шапка с изящна дантела и от бялата ся траурна роба, върху която бяха извезани със златна нишка пет Дракона с настръхнали лапи. Откъм палатките на богатите хора се разнесоха писъци и гневни викове, тъй като скъпоценните им траурни украшения по някакъв чудотворен начин бяха изчезнали. Госпожа Ву, за чиято красота говореха, че можела да се мери с тази на полулегендарната царица Феи Йен, бе завлечена в храсталаците от същество, лишено от уши и нос и с очи, почти толкова жълти, колкото и зъбите му.
Никой от нас не е лишен от някои малки слабости, но според мен Мъдорезеца Ван сглупи, когато напусна компанията на качулатите си приятели монаси само и само, за да остане насаме с Госпожа Ву в храсталака. Изтърва много интересни неща.
Предупреждението на Окълвания Хо, че погребението на Припадащата дева ще бъде нападнато от демони се бе оказало основателно. Злите духове трябваше да бъдат незабавно прокудени и Окълвания Хо разкри цялото си великолепие, когато издири Великия майстор на магьосниците, за щастие оказал се там заедно със своите четиридесет и девет помощника. Не след дълго цялото гробище бе изпълнено с цели облаци от тамян. Окълвания Хо смело развяваше знамената, символизиращи петте посоки на Небесата, докато магьосниците с наметала, по които бяха изписани космологически знаци, и с високи шапки, на които бяха изрисувани но седем звезди, ръсеха гробовете със светена вода. Барабанният бой почти ни проглуши, докато Хо и магьосниците се бореха срещу невидимите демони, размахваха камшици с дръжки от кайсиево дърво и саби, на който бяха гравирани Осемте диаграми и Деветте небесни сфери. Натикаха лошавите демони в буркани и бутилки и ги запечатаха и облепиха с етикети, на които бе написана забрана да се отварят до края на вечността.
Насред суматохата стана чудо, способно да накара и най-закоравелия атеист да повярва в Бога.
Един свят лакиран лохан, който до преди малко се бе възхищавал на украсения с диаманти императорски скиптър, положен от Прародителката в нозете му, очевидно изпита опасение, че демоните могат да откраднат останалите погребални дарове. Наруши съзерцателната си поза, стана и тръгна да прави оглед на даровете. Монасите се разкрещяха и започнаха масово да припадат. Дори Прародителката, която дотогава крещеше „Отрежете им главите“, побледня и уплашено се отдръпна назад. Лакът блещеше като тъмно злато на слабата светлина и светецът сякаш плуваше сред облаците от тамян, докато минаваше покрай останалите си колеги лохани и оглеждаше даровете, за да се увери, че са на мястото си. Последният дар се намираше в малка нефритова кутийка, която светецът взе и отвори.
— Открих го! — възкликна щастливо.
За нещастие лакът бе изгладил бръчките на лохана, натрупали се през последните петдесет години, и това събуди някакви спомени у Прародителката.
— Познах те! — изкрещя тя. — Ти с тези твои богомолки насмалко щеше да ме провалиш пред император Вен! Войници, хванете това долно куче!