— Стрелата послужила за пропуск — каза. — Върху нея бил изписан тигровият знак на княз Чин, а манастирът Шу ненавиждали княза. Направили всичко, което им било по силите, за да я спасят, и още при зазоряване сред стените на манастира се разнесъл слабият писък на новородено. Абатът и акушерката извършили малко чудо, спасявайки детето. Не могли обаче да сторят нищо за майката.
— Смела жена — прошепнал абатът, бършейки потта от веждите и. — Смела боркиня срещу нечестивия княз Чин.
— Хиляди поздравления, госпожо — казала акушерката, държейки в ръце плачещото дете. — Родихте здраво момченце.
Ноздрите на умиращата трепнали и тя отворила очи. С огромни усилия повдигнала едната си ръка и я насочила към акушерката.
— Као… — изстенала тя. — Ли… Ли… Ли Као. Погледнах с широко разтворени очи Господаря Ли.
Той в отговор ми смигна.
— Очите на абата се изпълнили със сълзи. Чувам те, дъще. Синът ти ще бъде кръстен Ли Као.
— Као! — изстенала жената — Као Ли… Ли… Ли Као.
— Разбрах те, дъще — изплакал абатът. — Ще възпитам Ли Као като собствен син и ще се погрижа малките му крачета да стъпят върху пътя на истината.
Ще бъде възпитан в духа на Петте добродетели и Превъзходните напътствия н в края на безупречния му живот духът му без затруднения ще премине през Портите на голямата пустота в Благословената област па съвършената добродетел.
Господаря Ли погълна още една пинта и отново ми предложи глътка. Пак се задавих.
— Погледът на жената издавал странни чувства, наподобяващи гняв. Вече обаче била безсилна. Очите и се затворили, ръката й се отпуснала и душата й се отправила към Жълтите подземни извори. Акушерката била много трогната. Отпушила малка бутилка от козя кожа, която държала в джоба на дрехата си и отпила голяма глътка от нея. От миризмата на течността сърнето на абата изстинало. Такава гнусна воня притежавала само течността, която би могла да се окачестви едновременно като най-добрия лакочистител или най-лошото вино, известна като Као Ли Ян. Повтарям: Као Ли Ян. Дали умиращата просто е искала една глътка? Да, може и така да е било. Отгоре на това сетне се оказало, че войниците на княз Чин я преследвали не защото била героична боркиня, а понеже заедно със съпруга си откраднали заплатите на полка. Родителите ми били най-забележителните крадци и мошеници в цял Китай, и майка ми е щяла сигурно да избяга с лекота, ако не се били сдърпали с баща ми за плячката.
Господаря Ли поклати глава с удивление.
— Наследствеността е наистина забележително нещо. Още на крехката петгодишна възраст откраднах сребърната тока на абата. Па шестгодишна възраст отмъкнах нефритовата му мастилница. На осемгодишна възраст откраднах златните украшения от най-хубавата шапка на абата и все още се гордея с този си подвиг, защото тогава тя бе на главата му. На единадесет години размених бронзовата кадилница на абата за два буркана с вино и се напих до блаженство на Алеята на мухите. На тринадесетгодишна възраст прибрах сребърните му свещници и отидох с тях в Алеята на четиристотинте забранени удоволствия. Ех, младост, младост! — въздъхна Господаря Ли. — Колко приятно, но скоротечно бързо преминават розовите дни от годините на нашата невинност!
Отново се зае с виното и с удоволствие се оригна.
— Абатът на манастира Шу бе истински герой — продължи той. — Бе обещал да ме отгледа като собствен син и удържа на думата си. Вкара такава образованост в главата ми, че след време с лекота се справих с изпита „чин ши“. Когато обаче след време дойде часът да напусна манастира, амбицията ми бе не да се захвана с наука, а да направя блестяща престъпна кариера. Бях шокиран когато разбрах, че престъпленията са толкова лесни, че предизвикват единствено скука. Макар и неохотно, върнах се към науката и след като издържах успешно някои изпити бях приет в Академията на културата като изследовател. Успях да се измъкна от тази морга след като подкупих някои от дворцовите евнуси, за да ме назначат за военен стратег. Успях да изгубя няколко сражения по общоприетия начин, след което бях назначен за съгледвач на императора, а по-късно за губернатор на Ю. Именно на тази си последна служба прозрях истината. Опитвах се да събера достатъчно доказателства, за да обеся онова отвратително куче, генерал на Ву Сан, но той бе толкова хитър, че не успях да докажа нищо. За щастие. Жълтата река отново бе предизвикала наводнение и успях да убедя жреците, че можем да усмирим гнева на тази богиня единствено ако се върнем към някои обичан на прадедите ни. Кучешкият генерал изчезна във водите и, вързан за сив кон. Жал ми бе за коня, но нямаше как, обичаят трябваше да се спази. След това си подадох оставката. Макар и късно, бях успял да разбера, че да разкриеш едно престъпление е хиляда пъти по-трудно, отколкото да го извършиш. Закачих табелата с притвореното око над вратата си и никога не съм съжалявал за това. Смея, освен това, да добавя, че не съм оставил нито един случай неприключен.