Бях наистина трогнат. Ли Као беше докарал кита, а сега великодушно ми позволяваше да използвам харпуна.
— Каква карфица ли? Не си спомням…
— Трябва да си спомниш! — изкрещя търговецът. — Беше ли сребърна или не?
— Да, беше — отвърнах със замислен вид. — Сега си спомням много добре. Беше карфица от най-чисто сребро, макар и да я изтървах на пода, преди да почистя последното парче месо, н ми се наложи да използвам за него друга.
— Сребърна ли? — попита тон задъхано. Позволих напрежението да се покачи, като не избързах с отговора. Присвих вежди.
— Златна — казах най-сетне.
Абатът открай време ме бе предупреждавал да не съдя за хората по външния им вид. Търговецът се оказа класически пример за правилността на този подход. Свинската му външност предполагаше прекалена себичност. При все това той не изрази радост, че неговият чревоугоднически свят бе спасен. По бузите му потекоха сълзи и коремът му се разтрепери от вълнение.
— Бедното ми момче, клетото ми нещастно момче, та и най-малкият допир между месото на бодливото прасе и златото е смъртоносен! — изплака търговецът. — Заради проклятието на някой зъл дух ти си използвал златна игла за почистването на последното парче месо, и след това с любящите си ръце си го поднесъл на любимата си…
— На жената, която обичах! — изкрещях. — Глупостта ми погуби нещастната ми съпруга.
Отново се тръшнах върху ковчега, което ми даде възможност незабелязано да отворя буркана с отвратителните миризми.
— Само като си помисля, че нещастният ми правнук е могъл да причини такава една ужасна смърт! — изстена Господаря Ли.
— Често съм чувал за натравяне с месото на бодливо прасе, но ще си призная, че никога не съм ставал свидетел на такова нещо — каза търговецът с изтънял глас. — Много ли е ужасно?
Телохранителите и митническите служители се бяха доближили и слушаха внимателно разговора. В същото време поглеждаха нервно към ковчега.
— Първоначално се появиха червени петна, които се разпространиха бързо по цялото тяло — прошепна Господаря Ли. — Сетне петната позеленяха.
Еликсирът си вършеше чудесно работата и не след дълго откъм ковчега започна да се разнася невероятна воня.
— Уф! — рече началникът на митницата.
— После отвратителните зелени петна започнаха да почерняват — прошепна Господаря Ли.
— Да почерняват ли? — попита търговецът, опитвайки се с ръка да прогони вълната от зловоние от лицето си.
— Ако трябва да бъда по-точен, цветът бе зеленикавоморавожълтеникав, биещ на черно по краищата — каза замислено Господаря Ли. — След това започна вонята.
— Воня ли? — понита началникът на митницата, обръщайки се в посока към зловонния облак.
— Не ми е по силите да опиша колко отвратителна бе тази воня — проплака Господаря Ли. — Гостите се разбягаха, а любимият ми правнук присегна към съпругата си. Как да опиша ужасното нещо, което се случи в този миг? Пръстите му проникнаха в тялото й, защото нежната й до преди малко плът се бе превърнала в меко желе, от което започна да струи зеленикава и жълтеникава гной. Отровната гнусна воня, която се разнесе, бе толкова силна, ме изпотръшка кучетата, които започнаха да се гърчат, докато птичките падаха безжизнени от клоните на дърветата…
Не знам защо, но изведнъж се оказахме сами.
След няколко минути се измъкнахме от митницата и се присъединихме към останалите, които повръщаха над перилата на кея. Позволете ми да ви информирам, че миризмата на гнусната течност можеше да накара и камък да повърне. Търговецът, телохранителите и митническите служители проведоха кратко съвещание и с гласуване решиха да изхвърлят и двама ни в морето заедно с ковчега преди болестта да ги е изпотръшкала всичките. Ли Као обаче заложи на техния патриотизъм като им обясни, че ако възлюбената ми бъде хвърлена в морето, ще унищожи риболовния поминък в Китай поне за три хиляди години. Накрая бе постигнат компромис, като ни бе дадена ръчна количка за ковчега заедно с две лопати и един ужасен монах, който ни проправи пътя към гробището на прокажените. Биеше по един гонг и крещеше неистово „Нечиста сила, нечиста сила!“ Сетне монахът си плю на петите, а ние останахме да наблюдаваме как платната на кораба на търговеца изчезват в мъглата заедно с четирите му дървени сандъка. Единият от тях бе всъщност ковчег със свалени траурни украшения.
Откъснахме същите тези украшения от сандъка на търговеца и аз повдигнах капака. В него намерих само една малка торбичка, поставена върху брезентено платнище. Изсипах съдържанието й в дланта си и очите ми се изпълниха с изумление.