— Тежко ми! — завайка се Ключовия заек. — Само като си помисля, че и аз нося някаква отговорност за обезглавяването на най-скъпия ми приятел и най-щедрия покровител, на когото се е радвала някога съпругата ми!
След малко обаче се поуспокои и успя да открие нещо положително в цялата история.
— Не се безпокой за Лотосовия облак — утеши ме той. — Току-що разбрах, че Скъперника Шен е най-богатият човек в града. Ще го поканя на чай и ако моята любезна съпруга не се е лишила от чара си, не след дълго ще се къпе отново в перли и нефрит.
— Това е чудесно — отговорих му.
В сърцето ми не бе останало място за повече мъка. Всеки път, когато затворех очи, виждах пред себе си децата на Ку Фу, неподвижни като мъртъвци. Виждах и молещия се абат и родителите, които се успокояваха взаимно с думите, че всичко ще се оправи, тъй като Господаря Ли и Вол Номер Десет няма как да не се завърнат с прекрасния корен, който ще обезсили действието на отровата „ку“.
15.
Лабиринтът
Било ми писано да видя Лотосовия облак още веднъж преди да застанем пред брадвата на палача. Бяхме навързани на една дълга верига с други осъдени престъпници и ни прекарваха но улиците. Същите тълпи, конто преди време бяха възхвалявали Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю, сега отново ни бяха наобиколили, ругаеха ни и ни замерваха с боклучи. В един миг обаче Лотосовия облак си проби път през тълпата. Успя някак си да се шмугне покрай войниците и да закачи на шията ми нещо, което не можах да видя. Врявата на тълпата бе толкова шумна, че можах да разбера само част от думите й.
— Веднъж, когато беше пиян, клетият ми съпруг ми каза… Сладурко, откраднах това, защото ако князът поиска да си поиграе…
Войниците вече я изтикваха встрани.
— Следвай Дракона! — извика с все сили Лотосовия облак. — Не забравяй да следваш Дракона!
След това изчезна от погледа ми и така и не разбрах какво искаше да ми каже. Войниците разпръснаха тълпата и ни поведоха нагоре по хълма, към замъка на лабиринта.
Тогава изпитвах такъв ужас, че не мога да си спомня как точно влязохме в замъка. По едно време осъзнах, че прекосяваме големия подвижен мост и минаваме през огромни стоманени порти. Оказахме се в двор, достатъчно голям да побере няколко хиляди войници. През процепи в дебелите стени се подаваха железните върхове на безброй арбалети. Някъде над нае от казани с вряшо масло се издигаха дим и пламъци. Дрънченето на оръжия, грубите гласове и тропотът на маршнруващн крака образуваха оглушителен шум. След малко навлязохме в мрежа от дълги каменни тунели и пространството им се изпълни с кънтенето на нашите стъпки. Десет пъти стигнахме до контролни пунктове, от конто можеше да се продължи нататък единствено след размяната на тайни знаци и пароли. След това се отваряха последователни редици от железни порти и стражите ускоряваха стъпките ни с камшични удари. Някъде пред нас нещо засия и забелязахме, че от двете страни на коридора бяха строени войници. Разбрах, че наближаваме порта, направена от масивно злато.
Портата безшумно се отвори. Войниците ни изведоха в зала, голяма около четири декара, покрита с лакирани лаписови плочки, където се издигаше огромен златен трон. Потреперих от ужас, когато се доближих до княз Чин. Отвратителната маска на свиреп тигър сякаш ставаше все по-голяма пред очите ми. А и самият княз бе толкова едър, че широчината на плещите му съответстваше на размерите на маската. Имаше златни везани ръкавици и бе облечен с дълго наметало от пера. Потреперих, след като забелязах, че перушината в долната му част е омърсена от тъмни петна. Дръвникът и легенът, в който трябваше да се съберат отрязаните глави и кръвта, бяха разположени непосредствено пред нозете му. Очевидно, тази гледка му доставяше удоволствие.
По протежение на четирите стени бяха застанали войници на пост. От двете страни на трона бяха заели места сановници, подредени в две редици. Палачът бе огромен монголец, гол до кръста, а блестящата му брадва бе почти толкова голяма, колкото самият него. Един монах имаше грижата за заключителната част от ритуала и ми се стори, че цялата церемония протича някак си твърде прибързано. Веригата, с която бяхме навързани един за друг, бе свалена, но ръцете ни продължаваха да са оковани с белезници, поставени зад гърба ни. Първият осъден бе изтикай напред. Дежурният сержант излая набързо обвинението срещу него и смъртната присъда, след което войниците така умело сритаха клетника, че той падна, като шията му се намести точно върху дръвника. Монахът промърмори най-кратката молитва, която бях чувал през живота си, след което дежурният сержант попита жертвата дали има някаква последна дума. Осъденият започна отчаяно да моли за милост, но монахът набързо даде знак на палача.