Ли Као се обърна и ме погледна.
— Какво излиза? Че този щастлив и жизнен човек, отгоре на всичко и талантлив разбойник, е Скъперника Шен, така ли? Воле, започвам да мисля, че това преображение се дължи на някакво вълшебство.
След това се обърна към Скъперника Шен л любезно се поклони.
— Нека си спестим титлите — каза той. — Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као, Имам лек недостатък на характера. А това е моят уважаван клиент. Вол Номер Десет. Захванали сме се за една важна работа, така че ще трябва да избягаме от тази кула колкото може по-скоро. Ще ни сториш чест, ако имаш любезността да ни придружиш.
Скъперника Шен се просълзи.
— За последен път съм получавал покана да придружа някого преди четиридесет години — изхълца той. — За съжаление, да се избяга от тази кула е невъзможно.
— Все ще възникне някаква възможност за това — отвърна уверено Господаря Ли.
Оказа се прав, макар че когато тази възможност се появи, той бе изненадан не по-малко от мен. Чу се глъчка пред портите на двореца, в двора му нахълта тълпа и поиска да види губернатора. Губернаторът излезе в компанията на любителя на бодливи прасета, след което от тълпата се отделиха един разгневен селянин, една крава м двама господа от ниско потекло. Глъчката достигна до нас, така че успяхме да разберем какво се е случило.
Селянинът чул някакъв шум откъм ливадата и когато отишъл да провери какво става, видял плешив господин, коленичил до една от най-хубавите му крави и обгърнал почтително един от предните и крака. Един дебел господин, носещ малко погребално ковчеже, плачел, та се късал. След това се извърнал към селянина и поплакал малко на рамото му. Сетне се посъвзел и му разказал една удивителна история.
Майката на плешивия господин била починала не много отдавна и синът й изпълнил малко необичайното й предсмъртно желание да кремира тялото й. Една нощ призракът й му се явил на сън и пожелал урната с пепелта да бъде поставена сред лоханите от Лун Мен. По тази причина той и скъпият му приятел се отправили с урната на поклонение в светото място, но междувременно разбрали, че призракът е имал нещо друго предвид. Пътят за Лун Мен минавал покрай ливадата на селянина, където ги чакала кравата. Плешивият господин веднага разпознал топлите кафяви очи на майка си.
— Това е майка ми! — извикал той. — Скъпата ми майка се е преродила в крава!
Срещата била толкова вълнуваща, че и самият селянин се трогнал. Просълзил се от умиление, като видял как очите на кравата се изпълват със сълзи, когато ближела любовно главата на плешивия си син. „Мамо! Колко се радвам да те видя отново!“ плачел от радост синът, прегръщайки косматите крака на кравата.
Какво можел да направи селянинът? Изпълнил се с удовлетворението на човек, сторил добро дело, когато наблюдавал как кравата му се отдалечава в компанията на двамата господа, нежно прегърнали я през шията. Бидейки неук човек, доста се изненадал, когато добри хора после му обяснили, че очите на кравите винаги сълзят, когато ближат сол.
— Включително и солта, посипана върху един плешив череп! — крещеше сега селянинът.
— Как смееш да ни обвиняваш в лъжа? — извика Лихваря Фан.
— Ще те съдим за клевета! — изпищя Мърлявия Ма. Когато селянинът се втурнал да открие мошениците, бил придружен от доста свои съседи, също пострадали от измамите на Ма и Фан. Сега всичките вкупом настояваха пред губернатора да обеси двамата разбойници на най-високото дърво.
— До един сте лъжци! — пищеше Лихваря Фан.
— Ще ви съдим за клевета! — крещеше Мърлявия Ма.
— Воле, ти познаваш тези две създания доста добре — каза Господаря Ли. — Какво ще предприемат сега?
— Ще преминат в контранастъпление — отвърнах уверено. — Не знам как, но винаги излизат сухи от водата.
— Прекрасно. Господа, време е да тръгваме.
На върха на кулата се вееше огромно копринено знаме с тигровата емблема на княза. Войниците на пост на кулата бяха твърде заинтригувани от развитието на спора между Май Фан, и готовата да ги линчува тълпа, така че не забелязаха как откачих и прибрах знамето. От остатъците на един търкалящ се наблизо стар кафез за гълъби стъкмихме здрав кош. С въжето, на което се вееше знамето, прикрепихме коша към него.
— Принципът е същият, както при падащия лист — поясни Господаря Ли. — Той пада плавно, защото въздухът го тика отдолу нагоре почти със същата сила, с която той пада към земята. Това знаме ми се вижда достатъчно голямо, макар че нямаше да е зле кулата да е със сто стъпки по-висока.