— Кълна се, че тези клетници са били сдъвкани! — възкликна.
Беше прав. Човешките кости можеха да бъдат смлени така единствено от някакви чудовищни остри зъби. А и не само костите бяха смлени, същата участ беше сполетяла и бронята. Скъперника Шен и аз въздъхнахме с голямо облекчение, след като Господаря Ли огледа остатъците от доспехи и се произнесе.
— Тези доспехи са най-малко на петстотин години. Може би дори и на хиляда. Каквото и да е било това създание, още преди векове се е превърнало в прах.
Наведе се още веднъж над сдъвканите скелети.
— Знаете ли, виждал съм чудовище, способно да се справи по този начин с войници, облечени в доспехи — каза замислено той. — Бяха го открили в един ледник в Монголия. Съществото бе наполовина бозайник, наполовина гущер, дълго сто стъпки от главата до опашката, а зъбите му бяха като огромни стоманени шипове. Книжниците искахме да го запазим за нуждите на науката, но по онова време па престола имаше един император идиот. Тъжно ми е да ви разказвам това, но тъпото величество нареди животното да бъде нарязано на части, сварено и поднесено на един банкет в двореца. Това, че то вонеше повече от хиляда непроветрени стаи и имаше вкуса на пикочния мехур на болен кит, ни най-малко не смути Сина на Небесата. По този случаи се самонагради с особен медал — „Героичния Унищожител на Несъедобни Чудовища“ — които после носеше на всички държавни приеми.
Междувременно бях насочил погледа си към голяма паднала плоча.
— Господарю Ли, тук пише нещо, но йероглифите са толкова древни, че нищо не мога да разбера — казах.
Той огледа плочата с интерес и я почисти с ръка от слоя сол, натрупал се върху нея. Времето и вятърът бяха унищожили голяма част от знаците, но и от това, което Господаря Ли успя да прочете, косата ми настръхна.
— Започва с молитва към боговете — обясни Господаря Ли. — Сетне няколко думи се губят и продължава текст; … „наказани за нашите грехове, земята се разтвори със страховит тътен и пламъците ни погълнаха. Черните скали се разтопиха и пръснаха като вода и цели осем дни земята се надигаше и трепереше. На деветия ден земята избълва от самите глъбини на Ада Невидимата ръка.“
— Какво? — понита Скъперника Шен.
— Невидимата ръка. Не ме питай обаче какво може да означава това — каза Господаря Ли. — След това се губят още думи и отново следва текст: … „шестият ден от началото на нашата гибел. Все още се трудим неуморно на стената, но вече изгубихме надежда. Продължаваме да се молим и да принасяме жертвоприношения, но боговете са безмилостни. Царицата и придворните и дами избраха по-лесната смърт и скочиха в езерото от разтопена лава. Не се опитахме да ги спрем. Ръката ни наближава. Копията ни са насочени към нищото и отскачат от нищото. Стената започва да се разклаща. Ръката…“
— Това е всичко — приключи Ли Као и се изправи.
— Уф! — въздъхна Скъперника Шен. — Не ме интересува колко отдавна е станало всичко това. Ще ми се да се махаме оттук.
И на мен ми се щеше същото. Изкачих се до горната част на стената и се огледах.
— Виждам оазиса! — извиках. — Зад двореца има езеро от лава, така че ще трябва да се опитаме да стигнем до оазиса през страничните улици.
Изпълнението на тази задача обаче не се оказа лесно. Няколко пъти пред нас се изправяха прегради от обгаряща пара или от бълбукаща лава, така че ни се наложи доста да заобикаляме. Не бяхме единствените, сблъскали се с такива премеждия, Почти всички странични улици бяха осеяни със скелети, сдъвкани заедно с безполезната броня.
Проверявахме улица след улица без всякакъв успех н накрая се оказахме в непосредствена близост до мястото, откъдето бяхме тръгнали. Ли Као погледна огромните бронзови порти и остатъците от моста и сви рамене.
— Може би ще е по-добре да излезем оттук и да видим дали няма някакъв мост откъм страната на оазиса — кача тон.
Направихме крачка напред и изведнъж застинахме вцепенени. Тези порти тежаха тонове. Нищо не ги докосваше, но бяха започнали да се затварят! Накрая се захлопнаха с отвратителен метален звън и върху обсипаната със сол повърхност до тях се появи следа. На мозъка ми му бяха потребни няколко секунди, за да повярва в това, което виждаха очите ми. Гледах отпечатъка на огромен пръст, следван от четири други, подир които имаше следа от нещо влачещо се. Към нас се прокрадваше огромна невидима ръка, образувана от ужасните пръсти!