Невидимата ръка почти ни докопа. Невидим пръст откъсна една от палмовите перки. За наше щастие обаче, тъй като се оказа, че бяхме поставили прекалено много перки. След като се освободихме от нея летателният апарат се извиси рязко и започна да лети както трябва. За съжаление, въртеше се в кръг. Под нас виждахме развалините на града и следите от гневни невидими пръсти, които образуваха облаци от сол.
— Това ужасно създание се катери по развалините на двореца! — изкрещя Скъперника Шен. — Ако застане в най-високата му част и продължаваме да се въртим така, ще се сблъскаме с него.
Беше напълно прав, но водното конче упорито отказваше да измени курса на полета си. Продължаваше да бълва пламъци и облаци черен дим, но след още един кръг щяхме да се окажем право в Ръката на Ада.
— Свалете си наметалата! — изкрещя Господаря Ли. — Опитайте се да ги използвате като кормила!
Така и постъпихме, и този ни маньовър по чудо сработи. Тъкмо завихме наляво, преди да достигнем стената, когато Ръката направи опит да ни улови, защото камъните на върха на стената внезапно се размърдаха. Сетне стената се срути, в езерото от лава се посипаха останките и, а след малко се чу и страхотен плясък, който запрати пръски от разтопена скала на петдесет стъпки височина.
Чудовището бавно се издигна на повърхността. Невидимо допреди малко, сега бе покрито с черна лава и ние с ужас огледахме огромната космата ръка, дълга може би шестдесет стъпки. Тя се изправи и пръстите й внезапно конвулсивно се разтвориха. Оказа се, че бяха не пръсти, а краката на гигантски паяк, а предполагаемата длан бе неговото туловище. Една редица от зли очи ни погледна, а под тях се отвори отвратителна кръгла уста, изпълнена с гигантски остри зъби. След това устата погълна лава и Невидимата ръка потъна завинаги под огнената повърхност на езерото.
Бамбуковото водно конче продължи уверено полета си н нещастният разрушен град остана зад нас. Най-сетне Ли Као се изкашля.
— Предполагам, че това беше просто един по-едричък родственик на обикновения домашен маяк — рече той замислено. — Невидим, понеже преди изригването е живял под земята, където зрението не е било необходимо. В природата съществува изключително голяма адаптивност и има морски животни, които са толкова прозрачни, че стават почти невидими. Същото може да се каже и за някои насекоми.
Извърна отново поглед към града, вече превърнал се в точица насред бялата солена пустиня.
— Жалко, че не можахме да запазим тялото му. Щеше да е любопитно да се разбере с какво сее хранило през столетията, след като е изяло жителите на града, а и как после е развило зрение. Наистина забележителен екземпляр. При все това — добави Господаря Ли, — едва ли имаме основания да съжаляваме за гибелта му.
20.
Пещерата на камбаните
Изминаха часове. Палмовото витло продължаваше да се върти над главите ни сред пламъци и дим. Невероятното бамбуково водно конче прекосяваше бързо солената пустиня. Използвахме наметалата си като кормило м заобикаляхме вихрушките. Горещината, излъчвана от пустинята, с огнени пръсти ни издигна високо в небето. На светлината на залязващото слънце Скъперника Шен забеляза дългата тъмна линия на хоризонта.
— Това са дървета! — възкликна тон. — Излизаме от Солената пустиня!
Най-доброто доказателство за истинността на думите му бяха тъмните облаци, натрупали се на хоризонта. В далечината проблясваха светкавици. Съмнявах се дали в пустинята беше валяло през последните хиляда години.
— Господа, за нас би било много неприятно, ако кошът се изпълни с вода — каза Ли Као.
Веднага измъкнахме три бамбукови пръчки от основата на коша, с което осигурихме не само отвор за оттичане на водата, но и дръжки за чадъри. С пръчки от стените на коша направихме рамки за тях, конто покрихме със собствените си панталони. Успяхме да свършим тъкмо навреме. Застигнаха ни блясъкът на мълнии, трясъкът на гръмотевици и пороен дъжд, леещ се сякаш из ведро, но благодарение на чадърите си продължихме пътуването си несмущавани от бурята.
— Открай време съм мечтал да прекося буреносен облак! — извика доволно Господаря Ли.
— Прекрасно е! — отвърнахме едновременно Скъперника Шен и аз.
Гледката бе наистина великолепна, така че изпитахме известно разочарование, след като бурята отмина и на небето се появиха отново луната и звездите. Вятърът свиреше покрай ушите ни, а далеч под нас се появи сребърният блясък на река. Бамбуковото водно конче продължаваше уверено полета си, бълвайки пламъци и дим, докато ние прекосявахме тъмночервеното небе на Китай подобно на малка искрица, чийто блясък се смесваше със сиянието на милион милиарда трилиона звезди. Скъперника Шен реши да подремне, а Господаря Ли го последва. Останах да наблюдавам сам звездите над нас и сиянието на осветената от лунните лъчи земна повърхност. Усещането за летене бе съвсем различно от това, което бях изпитвал по време на сънищата си. Ако трябва да бъда искрен, ще призная, че предпочитам полетите си насън. Тогава се чувствам като птица, носеща се по течението на вятъра и радваща се на пълна свобода. Сега бях просто обикновен пътник, наместил се в кош под няколко въртящи се перки. Мълчаливо се укорих, че съвсем по детински не съумявам да оценя както трябва едно изживяване, близо до чудото. Господаря Ли също се упрекваше за нещо, но очевидно по някаква друга причина. Говореше си насън.