След малко обаче в главата ми се върнаха странните думи, които Господаря Ли бе промърморил в ухото ми. Сетих се и за това, което бе изрекъл насън по време на полета ни с бамбуковото водно конче. „Защо не на самия остров, а дебне на края на моста? Игри… малко момче…“ Какво искаше да каже с това? Че князът не е Тигърът на Чин, а малко дете? Че Невидимата ръка е причаквала жертвите си на другия край на моста, защото в противен случай те не биха имали никаква възможност за спасение и това би нарушило правилата на играта?
Главата ми бе сякаш изпълнена с вълна, а в ушите ми кънтяха камбани. Пред очите ми се яви лицето на умиращия Шен, който разговаряше с дъщеричката си. „Ти обичаше да се занимаваш с гатанки… с гатанки… с гатанки…“
Как трябваше да се назове играта, която играехме с княз Чин? Следвай Дракона, не виждам как иначе можеше да се назове. А какво трябва да прави едно дете, когато участва в продължителна игра? Трябва да се придържа към правилата. Да ги следва и никога ла не се отказва от тях. Трябва да продължава да го прави, без да отслабва старанието си. Драконът сега бе спрял, но дали пък не можеше да отиде някъде другаде, където бих могъл да го последвам?
Отново застъргах с пръсти по пода, за да открия малкия процеп, и успях повторно да го напипам. Бе дълъг около два инча и с неравна овална форма. От недостига на въздух бях започнал да мисля като малко момче и също като малко момче се изкикотих, когато свалих от шията си украшението от червен корал. И то бе дълго около два инча, и то имаше неравна овална форма, а отгоре на всичко пасна съвсем точно в процепа.
— Следвай Дракона! — изкисках се аз и пуснах украшението.
Драконът падна. Изчаках да чуя звука от падането му и след една вечност наистина го чух. Драконът бе тупнал някъде долу, далеч под мен. Чух щракане, сякаш ключ се бе наместил в брава, а след малко още едно щракане, сякаш бравата се превъртва.
Каменният под под мен се наклони и аз се прилепих до една от стените. След малко подът се наклони още повече и се появи отвор. Последвах Дракона с Господаря Ли, вързан на гърба ми, и след малко се оказах облян от светлината на звездите и от лунни лъчи. Оказах се при въздуха. Дробовете ми започнаха да парят, докато го вдишвах на големи глътки, а Господаря Ли изстена и усетих, че също възобновява дишането си. Бяхме се плъзнали но склона на стръмен хълм и се приземихме върху нещо, което блещукаше.
Лунните лъчи огряха малка поляна, намираща се в самото сърце на Планината на каменните камбани, както и огромно количество скъпоценности. Погледът ми инстинктивно се насочи към върха на най-високата купчина и забелязах сянка там, където не и бе мястото. И третото момиче от картината ме погледна умолително, докато наблюдавах кървавото петно на мястото, където острието на нож бе пронизало сърцето му.
— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна то, докато призрачни сълзи се стекоха по бузите и. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — изплака. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша. Смилете се над мен и разменете това срещу перото. Птиците трябва да полетят.
След това изчезна.
Изкачих се но малък хълм от диаманти и отворих капака на малкото нефритово ковчеже, което призракът бе държал в ръцете си. Уханието на женшен ме замая. Това обаче не бе сърцето на Великия корен на силата. Бе само неговата глава, а до нея имаше малка бронзова камбанка.
Затворих очи, смазан от умора, и заспах като младенец. Не сънувах нищо.
Трета част
Принцесата на птиците
22.
Сънят от бялата стая
Нощ е и над село Ку Фу вали дъжд. Капките проблясват на лунните лъчи, промъкнали се през облаците, и тихото им почукване върху перваза се смесва с шумоленето на четчицата, с която пиша. Старая се да бъда точен, но все не успявам да изразя това, което почувствах, след като Ръцете и Главата на Корена на силата върнаха децата от прага на смъртта, но не ги излекуваха докрай.