Отново се пробудиха и отново се оказаха в странния свят на играта на криеница. Отново се усмихнаха, после се засмяха и изпяха песента от Възглавницата на Дракона. След това отново се прозинаха, затвориха очи и се отпуснаха върху леглата си. Отново потънаха в глъбините на своето безсъзнание.
Хората, които вече няма за какво да се заловят, се обръщат към суеверията на своите прадеди. Бабите и дядовците започнаха да привързват огледала на челата на внучетата си, та когато демоните на болестта видят отраженията на собствените си отвратителни муцуни, в ужас да избягат. Бащите произнасяха гръмко имената на децата си, държейки любимите им играчки привързани на дълги прътове, за да примамят бродещите им души. Майките, напрегнати, бяха застанали до леглата с въжета в ръце, за да завържат бързо душите към телата, когато се появят. Отидох в кабинета на абата и затворих вратата.
Децата от моето село можеха да бъдат спасени единствено от сърцето на Великия корен на силата. Уплашен, погледнах цитата от Книгата на древните, поставен в рамка на стената.
Никак не се бях доближил до Тао. Главата ми бе изпълнена с детски игри, безсмислени стихове, женшенови корени, птици, пера, флейти, звънчета, гонки, страдащи призраци, отвратителни чудовища и княз Чин. Всичко това обаче бе образувало водовъртеж в очите ми и не успявах да открия никакъв смисъл във видяното.
Вратата се отвори и в кабинета влезе Ли Као. Изпи три чаши вино една след друга, седна срещу мен, извади от пояса си малкото бронзово звънче и внимателно го разклати.
Чухме биенето на барабан, а след това изящният глас на млада жена започна последователно да разказва и пее историята за застаряващата придворна дама, унизена от това, че я заставили да се омъжи за търговец. След повторно позвъняване изслушахме веселата и доста пикантна история на Златния лотос. Ли Као разклати звънчето за трети път и чухме саркастичната ядовита жалба за Пи Кан, осъден на смърт, понеже някакъв император идиот поискал да се увери, че сърцата на учените хора имали седем отвора.
Разполагахме с флейта, разказваща детски приказки. С топка, показваща весели сценки. Със звънче, изпълняващо песните на Цветния Барабан. От нас се очакваше да ги разменим за пера.
Ли Као въздъхна. Пъхна звънчето в пояса си и си наля още една чаша вино.
— Тази работа ще я доведа до успешен кран, ако ще и да ми се наложи да изтръгна от корен свещените планини, да побия корабна мачта на върха на Тай Шан и да прокарам света през Великата звездна река към Портите на нищото — рече той мрачно — Воле, дребният недостатък на характера ми се оказа дар Божи. Когато се сблъскам с нещо действително мерзко, по силите ми е да му се противопоставя с пялата мерзост, която се крие в дъното на душата ми. Затова именно мога да влизам в места като Пещерата на камбаните и да излизам оттам с песен на уста. Ти, за разлика от мен, страдаш от неизлечима нравствена чистота.
Направи пауза, преди да продължи, но го изпреварих.
— Господарю Ли, биха били необходими най-малко двадесет тона от огнена смес, за да ме отклонят от тази работа — казах аз, влагайки в гласа си колко твърдост ми бе по силите, сиреч не дотам нищо — Освен това, трябва да стигнем до Ключовия заек, а чрез него до Лотосовия облак. Бих се, преборил и с тигър, за да получа отново четна да скоча в леглото и.
За мое учудване установих, че говоря самата истина. Изненадах се, когато разбрах как мога да се мобилизирам от самата мисъл за Лотосовия облак. Погледнах ръцете си и забелязах, че бяха престанали да треперят.
— В състояние съм да надвия цял полк от тигри казах решително.
Ли Као ме изгледа с любопитство. Настъпи тишина, докато отвън се дочу шумът, предизвикан от две биещи се котки, които малко след това Леля Хуа подгони с метлата. Ли Као присегна, докосна челото ми с пръст и цитира Лао Цзъ.
— „Блажени са малоумните, защото са най-щастливите хора в света.“ Е, добре, и двамата с теб ще извършим самоубийство. Днес обаче е Чин Мин и е редно да отдадеш почит на близките си покойници ще отпътуваме утре сутрин.
Поклоних му се и го оставих насаме с неговите мисли. Взех малко храна и вино от кухнята на монасите и излязох навън, на слънце. Помолих градинарите да ми услужат с гребло, лопата и метла. Бе прекрасен пролетен ден, сякаш нарочно поръчан за Празника на Гробовете. Отправих се към гробовете на майка си и баща си, почистих ги от бурени и старателно ги пометох. След като мястото на вечния им покои придоби безупречен вид, поднесох приношение от храна и вино. Бях запазил токите и украшенията от хубавата шапка, която бях ползвал за посещението си при Прародителката, а също и позлатения пояс с нефритови инкрустации и везаното ветрило. Поставих всичко това в съда за специални приношения и след това коленичих, и започнах да се моля. Помолих майка си и баща си да ме дарят с храброст, за да не посрамя паметта на прадедите си и се почувствах много по-добре. След това станах и се затичах към източните хълмове.