— Не исках да ви обидя — поклони му се той. — Убеден съм, че и вие чудесно ще свършите работа и вярвам, че ще разберете колко важно е всичко това за мен. Видите ли, жена ми не беше красива, но бе най-добрата съпруга на света. Качваше се Чан Чао. Бяхме бедни, но тя умееше да приготвя най вкусни ястия само от шепа ориз…
Домакинът вече бе забравил за нашето съществуване, така че тихичко напуснахме дома му и излязохме отново под дъжда. Ли Као не се беше шегувал, когато каза, че ще изпита Еликсира на живота върху слон. В подножието на хълма видяхме нещастен стар слон, използван от стопанина му, за да пренася трупи в дъскорезницата. Личеше си, че не се бяха отнасяли добре с него. На раменете му имаше дълбоки рани и освен това бе измършавял от глад. Прескочихме оградата и Ли Као взе съвсем малка капчица от еликсира с върха на острието на ножа си.
— Имаш ли нещо против? — попита той тихо. Скръбните очи на слона бяха по-красноречиви от всякакви думи. В името на Буда — казваха те, — избави ме от страданията, за да мога да се върна по-бързо при Великото колело на преображенията.
— Тъй да бъде — отвърна Господаря Ли.
Леко натисна острието върху една от кървящите рани. Слонът за миг го изгледа учудено. След това изхълца, скочи високо във въздуха и падна на гърба си посиня и безмълвно издъхна.
Погледнахме с уважение Дома на ужасите.
— Гениален е — изрекохме едновременно. Дъждът продължаваше да вали. Откъм прозореца се чу дрезгав старчески глас, които се смеси с воя на вятъра.
Реших, че океаните са се образували от сълзи. Сетих се за сълзите, проляти заради алчността на княз Чин, и ми стана драго, че в умовете си носехме неговата гибел.
Настигнахме княза в Цин Гао. Бе отседнал в двореца на една изключително богата жена, чийто най-голям син бе губернатор на местната провинция. С помощта на щедър подкуп Ли Као уреди да се промъкнем покрай часовоите. Бях се задъхал, когато се залових за пълзящите лози и започнах да се катеря. Вятърът обаче междувременно смени посоката си и ноздрите ми доловиха ухание, което нямаше как да сбъркам с никое друго. Целият изтръпнах.
— Това е Лотосовия облак! — казах запъхтяно. — Господарю Ли, ще умра, ако не я видя!
При тези обстоятелства на Ли Као не му остана нищо друго освен да ме наругае и да ме удари с юмрук по ухото, докато продължих да се катеря по лозата с главоломна скорост. Когато подадох глава през прозореца видях, че Лотосовия облак бе сама. Радостта ми обаче не продължи дълго.
— Какво ти е? — прошепна Господаря Ли.
— Забравих да взема нефрита и перлите — отвърнах.
Ли Као въздъхна и започна да се рови из джобовете си. В началото откри само диаманти и изумруди, от които Лотосовия облак въобще не се интересуваше, но най-сетне успя да издири една перла, която бе запазил заради необичайния и вид — катраненочерна с малка бяла рисунка с формата на звезда. Щях да се зарадвам повече на един тон перли, но в края на краищата бе важен жестът. Присегнах се през прозореца и хвърлих перлата към нозете на възлюбената си. Реших, че скоро ще я забележи. Че след малко ще ме види, ще извика „Сладурко!“ и всичките ми грижи ще изчезнат.
Тя вдигна очи, но не в посока към мен.
— Не се бой, моя гугутке! — изкънтя нечий просташки глас. — Любимият ти Пухчо иде при теб и носи още сто фунта перли и нефрит.
Вратата шумно се отвори и в стаята нахълта губернаторът на провинцията, натоварен с плячка, която захвърли върху моята черна перла. Въздъхнах и започнах да се спускам по лозата.
— Значи, този път е Пухчо — каза Господаря Ли. — Пухчо. Воле, това може би не е моя работа, но бих те посъветвал да не хлътваш по жени, които се обръщат към любовниците си с имена като Сладурко, Дебеланко и Пухчо.
— Може би обича домашните животни — опитах се да обясня.
— Това вече го забелязах — отвърна Ли Као. — Слава Богу, че не ви държи всичките в един и същи кучкарник. В часа за хранене шумът щеше да е оглушителен. А сега, ако нямаш възражения, предлагам да се заемем отново с работата, която ни предстои да свършим. Да очистим княза и да приберем женшеновия корен.