— Дори и Владетеля на небесата няма право да осъжда когото и да е на вечно проклятие! — изкрещя той гневно. — Трябва да има съд, в който обвиняемият да има право на защита и Царете на Яма да се произнесат но присъдата преди да се наложи такова едно чудовищно наказание!
Промърморих нещо и извадих ковчежето от торбичката. Като доближих леденостудения предмет до ухото си чух отвътре да се раздават тихи звуци. Туп… туп… туп…
— На парчета ли да го нарежа или да го стъпча? — попитах сърдито.
Въпросът се оказа от академично естество. Ли Као се опита да отвори ковчежето с помощта на шперца си, но никога не се бе сблъсквал с такава брава. Бе най-сложната механична ключалка, която бе виждал през живота си и можеше да бъде отворена единствено от собствения и ключ. Камата ми дори не успя да одраска ковчежето. Ударих го с все сила в камъка, но драскотина пак не се появи. Опитахме и с усърдно триене, но то дори и не затопли ледената повърхност. Накрая хвърлих гневно ковчежето на земята. Междувременно се оказа, че заедно с него бях сграбчил и няколко скъпоценни камъка. Ли Као бавно присегна и ги разгледа. Бяха диамант, рубин, бисер и изумруд. Загледа ги зачудено.
— Така е. Вече ти бях казал, че Великия господар на нефрита ще превърне двете задачи в една. Има само един начин да се измъкнем от тази кула и за целта ще трябва да дадем тържествен обет.
Нямах никаква представа за какво ми говори.
— Трудно е да се открие капка в буреносен облак, цвете в ливада и песъчинка в пясъчен плаж — прошепна Господаря Ли. — Воле, аз съм глупак. Клетият ми мозък е заприличал на буца масло. Тъй като вече не мога да се доверявам повече на това, което някога наричах памет, ще те помоля ти да си припомниш нещо. Как се казваха трите прислужници на Принцесата на птиците?
— Снежната гъска… — започнах бавно. — Малката Пин и… Есенната Луна.
Ли Као скри скъпоценните камъни в една черупка на пояса си и ме помоли да прибера ковчежето отново в торбичката и да я завържа здраво за своя пояс. След това с мъка се изправи на крака и погледна клетите момичета, които продължаваха да кръжат около кулата.
— Снежна гъско — каза тихо. — Малка Пин, Есенна луна, чуйте ме. Работата вече почти е свършена. Разполагаме с флейтата, топката и звънеца. Знам къде да открия трите пера на Царете на птиците. Знам къде да открия и златната корона. Вече знам и къде да открия Принцесата на птиците. Трябвала ни пуснете да преминем. Трябва да положите такива усилия, каквито по-рано никога не сте полагали, и да ни позволите да стигнем до брега.
Продължих да го гледам тъпо. Той си пое дъх. — Прислужници! Ако можете да се преборите с магията и да ни позволите да преминем, кълна ви се във всичко, което е свято, и в името на Великия господар на нефрита, че птиците ще полетят! — изкрещя с все сила Господаря Ли. — На седмия ден от седмата луна птиците на Китай ще полетят!
Съмнявам се, че втори път в живота си ще мога да бъда поразен от нечия смелост, защото веднъж станах свидетел на смелост, излизаща извън разбиранията на смъртните. Гласът на Ли Као отекна в кулите и стените на мъртвия град и след това настъпи тишина. Сетне телата на мъртвите момичета започнаха да се въртят във водата. В началото ми се стори, че те просто не могат да се контролират, но след малко си дадох сметка, че те се въртят но такъв начин, че да омотаят косите си плътно около своите тела.
Обля ме вълна от болка, която почти ме събори във водата. Чух болезнените викове на момичетата не с ушите, а със сърцето си. Господаря Ли се качи на гърба ми, скочих във водата и заплувах към далечния бряг. Ужасяващата болка на девойките продължи да отеква в сърцето ми, а водата наоколо ни се размени от трескавите движения на телата им. Минах толкова близо до една от тях, че успях да съзра сълзите й и да видя как се гърчи, сякаш някой и прекършва гръбнака. Започнах да плувам по-бързо и момичетата изчезнаха от погледа ми. Прекратиха ужасната си борба едва след като успях да изпълзя на песъчливия бряг.
Застанахме с лице към момичетата и сведохме чела доземи. Ли Као прецени, че не разполагаме с достатъчно време, за да почетем доблестта им по дължимия начин.
— Воле, вече сме подвластни на тържествения си обет и ще се наложи да разберем какво напрежение могат да издържат твоите мускули — каза той мрачно. — За да стигнем до Замъка на лабиринта трябва да прекосим половината Китай. Наложително е обаче да бъдем там преди да настъпи седмият ден от седмата луна. Ще се справиш ли?
— Господарю Ли, качи се на гърба ми — отвърнах му аз.
Той ме послуша, след което аз се извърнах с лице към юга и се понесох напред.
В късния следобед на седмия ден от седмата луна се озовахме на песъчлив бряг и наблюдавахме стръмния хълм, върху който се извисяваше мрачната грамада на Замъка на лабиринта. Слънчевите лъчи си пробиваха пътя през тъмните облаци и превръщаха водите на Жълтото море в разтопено злато. По повърхността му се движеха вълни, предизвикани от силния вятър. Чайките проблясваха като снежинки в небе, обещаващо дъжд. Нямаше как да преведа Господаря Ли през тези вълни без да убия него или двама ни, така че го погледнах с уплашени очи.