Рей Бредбъри
Мотелът „Боговдъхновената кокошка“
Бе по време на Депресията, дълбоко в пустата душа на Депресията през 1932 г., когато пътувахме на запад с нашия буик модел 1928. Мама, татко, брат ми Скип и аз се натъкнахме на онова, което по-късно наричахме мотел „Боговдъхновената кокошка“.
Татко каза, че бил взет сякаш направо от Откровението. И както някой религиозен фанатик не може да говори за Бог, Времето и Вечността, без да размахва ръце и крака, така единствената странна кокошка в мотела не можеше да се сдържи да не изрича своите откровения, изписани върху яйца.
Едни същества имат едни дарби, други — други. Кокошките обаче са най-голямата безмозъчна загадка от всички. Особено онези, които мислят или интуитивно съчиняват послания, изписани с приятен калциев почерк върху черупките на яйцата, в които спят и потрепват техните потомци.
През онази дълга есен на 1932 г., докато помпахме гуми и опъвахме ремъци като изгубени жартиери по Шосе 66, и през ум не ни минаваше, че някъде там ни очаква мотелът и странната кокошка в него.
Между другото, семейството ни представляваше чудесно гнездо на дружелюбно презрение. Разгънали картите, двамата с брат ми се смятахме за къде-къде по-умни от татко, татко бе сигурен, че е по-умен от мама, а мама бе сигурна, че по всяко време може да свие спатиите на всички ни.
Така се стига до съвършенство.
Искам да кажа, че всяко семейството, в което съществува подходящо взаимно неуважение, може да се задържи заедно. Щом има за какво да се дърлят, хората продължават да се събират. Остани без това — и семейството се разпада.
Така всяка сутрин скачахме от леглата, изгарящи от нетърпение да чуем поредната тъпотия, казана на масата с прегорелия бекон и полусуровите бъркани яйца. Препечените филийки бяха прекалено тъмни или прекалено светли. Конфитюрът стигаше само за един човек. Или пък бе от онзи, който двама от четиримата не понасяха. Дайте ни звънци и щяхме да звъним при всички издънки. Ако татко кажеше, че все още расте, двамата със Скип тичахме да го премерим и да докажем, че през нощта се е смалил. Такъв е човекът. Такава е природата. Такова е семейството.
Та, както казах, пътувахме през Илинойс и се карахме сред ярките есенни листа. В Озарк спряхме престрелката за цели десет минути, за да се насладим на огнените багри. След това сред караници и разправии пресякохме Канзас и Оклахома и свихме по един черен път на дълга обиколка. Тук всеки можеше да възвеличава себе си и да обвинява другите за дупките по пътя, нечетливите знаци и неработещите спирачки на стария автомобил. Измъкнахме се от канавката и се стоварихме в големия двор сред група бунгала, които можеха да се наемат срещу долар на вечер. Преспахме като убийци в засада недалеч от ръба на дълбока каменоломна, на чието дъно телата ни можеха да останат неоткрити години наред. През нощта брояхме капките дъжд, капещи през рехавия покрив, и крадяхме одеялата на съседа.
Следващият ден бе още по-хубав. От дъжда попаднахме на 40-градусова жега, която направо ни изсмука. И това без да се броят шамарите, които татко раздаваше на Скип, но рикошетите попадаха в мен. По обед се потяхме от презрение един към друг и навлизахме в един доста префинен, макар и изтощен период на познати оскърбления. И тогава стигнахме птицефермата край Амарило, Тексас.
Моментално застанахме нащрек.
Защо ли?
Защото открихме, че изпречилите се на пътя ти кокошки биват изритвани по същия начин, по който се подритват членовете на семейството.
Видяхме как един старец — идваше към портата — ритна с усмивка един петел. Всички грейнахме. Той опря лакти на оградата и каза, че дава стаи под наем срещу петдесет цента на вечер. Цената беше поносима, защото миризмата не беше.
Татко изведнъж омекна и стана доброжелателен, сякаш мястото бе най-висша класа. Обърна шофьорското си кепе и измъкна от него половин долар на дребни монети.
Големите ни очаквания бяха напълно оправдани. Паянтовата стая, в която влязохме, бе направо страхотна. Всички пружини на матраците се впиваха в плътта ни. И не само това — цялото бунгало се тресеше непрекъснато като стар паралитик. Основите му още бяха в шок от хилядите зли нашественици, които бяха падали с викове върху пронизващите ги легла.
По миризмата можеше да се съди, че не един или двама диваци са пукнали направо тук. Вонеше на фалшива искреност и похот, маскирана като любов. Между дъските на пода подухваше вятър, носещ миризмата на пилета, по цели нощи тичащи като луди от диарията, предизвикана от кълването на съдържанието от ваната, капещо през фалшивия ориенталски линолеум.
Както и да е, след като се скрихме от слънцето и хапнахме тайно свинско с фасул, хляб и мас, двамата с брат ми намерихме наблизо едно пустинно поточе, застанахме от двете му страни и започнахме да се замеряме с камъни, за да се охладим. Вечерта отидохме в града, намерихме една мазна лъжица, разчетохме наплютото от мухите и се разправихме с щурците, които влизаха в кафенето с намерението да се гмурнат в супата ни. За десет цента гледахме гангстерски филм с Джеймс Кагни, след което тръгнахме обратно към пилешкото ранчо, доволни от цялата поразия и напълно забравили Голямата депресия.