Съдията стоеше замислен, без да откъсва очи от тъмната вила, и лекичко подръпваше бакенбардите си.
— Тъй и тъй сме тук, Тао Ган — най-сетне каза той, — хайде да изненадаме господин Ху с внезапно посещение. Съгласен съм, че мотивът с върба е една доста загадъчна диря. От Ху можем да научим доста неща за Йи и така ще разберем дали приказките на Касия са верни. Да вървим!
Те се спуснаха по моста, поеха по широката улица и не след дълго се озоваха пред бамбукова порта от селски тип, закътана сред високи дървета. В горния и край бе закована дървена табела с два изящни йероглифа „Подслон на върбата“. Лъкатушеща пътечка ги отведе до входа на вилата — лакирана в червено врата с изрисувани златни върбови клонки. Тао Ган почука с кокалестите си пръсти, почака малко, но тъй като вътре не се долавяше никакъв шум, взе един камък и заблъска с него по дървената врата.
— Много дълго ни карат да чакаме, господарю — навъсено каза той. — Ще трябва да разбудим вратаря.
В същия миг вратата се отвори. Показа се нисък набит мъж с широки рамене и дълги като на маймуна ръце, който ги огледа подозрително от главата до петите. На сивеещата му глава бе кривната малка шапчица. Когато вдигна свещника, за да ги види по добре, широкият ръкав на домашната му роба откри мускулеста космата ръка.
— Приемате ли посетители, господин Ху? — учтиво попита съдията.
Набитият мъж освети лицето му и запита ядно:
— Кои сте вие, по дяволите?
— Аз съм Ди, върховният съдия.
— Велики небеса! Хиляди извинения, ваше превъзходителство! Трябваше да ви позная, разбира се, но съм ви виждал само веднъж и тогава бяхте с официални одежди. А и аз ви гледах отдалеч. Как…
— Просто се разхождахме с моя секретар господин Тао. Ще може ли да получим по чаша чай?
— Разбира се, ваше превъзходителство! За мен е голяма чест! Извинете ме за вида ми, но съм сам в къщата, както навярно се досещате. Наложи се да изпратя прислугата в планината. Само ядове с тази пасмина! Задържах една възрастна двойка, мъж и жена, но днес и тях пуснах да погребат сина си. Обещаха да се върнат тази вечер, но досега няма и помен от тях.
Съдията Ди не можеше да реши дали припряната грубост на Ху си беше негово естествено държание, или бе от нервност. Жалко, че не се бе срещал с него преди! Или може би беше? Лицето му изглеждаше някак познато. Извинявайки се за неугледния вид на дома, Ху ги преведе през запусната вътрешна градина, обрасла в плевели. После ги вкара в аскетично обзаведен салон, осветен от малка лампа. Въздухът беше застоял, носеше се дъх на влага и плесен. Ху ги насочи към една маса в дъното, но съдията побърза да каже:
— Не бихме ли могли да се качим някъде горе, за да мога да наблюдавам моста. Очаквам войниците да дойдат с носилка да ни вземат?
— Разбира се! Заповядайте в моя кабинет. Да си призная, аз тъкмо бях задрямал там. Горе е и чайникът, има и чудесен балкон — и той ги поведе по стръмна дървена стълба, добавяйки през рамо: — Събудиха ме тръбите. Предполагам, че свиреха при хамбара. Във време като сегашното сганта обича да се събира там. Надявам се да не е нещо сериозно…
— Бързо стихна всичко — отвърна съдията, — затова си мисля, че редът е възстановен.
Ху забързано ги въведе в неголяма квадратна стая и веднага отвори плъзгащата се, облепена с хартия врата към тесен балкон — същия, който съдията беше зърнал от еркера на имението на Йи отсреща. Ху запали свещите в два старовремски медни свещника върху стенната масичка и покани гостите да се настанят в две кресла около непретенциозна бамбукова маса в центъра на стаята. Наля им чай и седна на един походен стол с гръб към плъзгащата се врата.
Докато отпиваше от чашата, съдията си мислеше, че колкото и оскъдно да беше обзавеждането, в стаята цареше особен дух, усещаше се присъствието на обитателя й. Широкото легло до стената беше покрито със зверски кожи, масивният, изтъркан от времето абаносов гардероб бе истинска антика. На задната стена бе окачен старинен свитък с изображение на древен воин в пълно бойно снаряжение и блестящи доспехи върху великолепен кон. От двете страни на картината с железни куки на стената бяха закрепени два големи лъка, колчани и кожен хамут. Ху проследи погледа на госта си и каза:
— Да, ловът е любимото ми занимание. Прадядо ми използвал тази къща за ловна хижа. По онова време този многолюден квартал е представлявал чудна гора.
— Разбрах, че е бил велик воин — добави съдията.
— Така е, ваше превъзходителство! Невероятен ездач и способен пълководец! Той и прадядовците на Йи и Мей са поддържали мира в тази част на страната, когато васали и военачалници са били в непрестанни междуособици. Е, времената се промениха, слава на небето! Та тогава Йи владеел земята, прадядо ми водел войската, а старият Мей управлявал парите. Когато генерал Ли — моля за извинение, имах пред вид, разбира се, августейшия родоначалник на днешната династия, — та когато той обединил империята, тримата възрастни мъже се събрали на съвет. Историческа среща, ваше превъзходителство, записана е в нашата семейна хроника. Дядо ми казал: „Да спрем дотук и да се помъчим да спасим каквото можем. Йи ще кандидатства за губернатор в някоя отдалечена провинция, аз ще постъпя с хората си в императорската армия, а Мей ще си събира рентите.“ Мъдър бухал е бил дядо ми! Но старият маркиз Йи, дъртият инатлив пръч, не искал и да чуе. „Трябва само за известно време да се затаим — казал той. — Един ден ще ни излезе късметът и ще си възвърнем предишното!“ Страхотен късмет, няма що! Тук била установена императорската столица, стекли се хиляди хора от цялата страна, придворни, висши и нисши чиновници, военни, стражници и какви ли не още. Сега, по дяволите, трудно ще намерите човек, който дори да е чувал името Йи! — и той поклати тъжно голямата си глава.