— А какво е станало с вашия род? — попита съдията.
— Ние ли? Ами ние малко по малко разпродадохме земите си. Сега ми е останала само тази къща, а и тя е ипотекирана! При това едва ли ще ме надживее. Нямам ни дете, ни коте. Ловувам по малко наоколо, отбивам се на чашка при стария Йи. Той изгуби всичките си земи, но още е богат. Веселяк е тоя Йи Обича около него да се въртят по няколко женички, а и аз нямам нищо против да е така. Това е. Комай единствено семейството на Мей успя да съхрани богатството си. Тия хора винаги са били дяволски оправни с парите — с горчивина продължи Ху. — Подмазваха се на новите управници, сдружиха се с големите търговци от юга. Така се става богаташ. Но и това, изглежда, не може да те предпази от падане по стълбата и от счупване на врата!
— Смъртта а Мей е голяма загуба — сухо отвърна съдията Ди. — Споменахте за вечерите у Йи. А познавате ли младата танцьорка, която го е посещавала тези дни?
Лицето на Ху помръкна.
— За Порфир ли говорите? Зная, слухът вече е плъзнал. Да, видях момичето веднъж-дваж. Много добра танцьорка, а и хубаво пее!
Но този път като че ли не му се впускаше в дълги обяснения. Съдията попита:
— От кой публичен дом е момичето?
— Тоя потаен мръсник не ми каза! Никога не ми позволи да говоря с нея или със сводника й насаме.
— Имате предвид високия бияч, който винаги я придружава?
— Висок ли казахте? Дори не съм го поглеждал, както трябва, но не бих казал, че е висок. Дъртак някакъв, със стърчащи нагоре рамене. Но много добър барабанист.
Съдията Ди допи чашата си.
— Ставало ли е нещо необичайно тази нощ в имението на Йи? — небрежно попита съдията. — Нищо ли не сте забелязали? Тук от балкона много добре се вижда галерията отсреща.
Ху поклати глава.
— Бях заспал на това легло. Когато проклетите тръби ме събудиха, отсреща беше тъмно като в рог.
— Танцьорката Порфир е била с Йи. Станало е произшествие.
Домакинът им седна и сложи широките си ръце върху коленете.
— Какво произшествие? Какво точно е станало? — запита той. — Да не би да са убили Йи? — Ху се понадигна от стола си. — Йи е убит! — извика той. Съдията кимна и Ху отново седна. — О, небеса! — промърмори той. Внезапно стрелна Ди с поглед и попита напрегнато: — Загубил ли е окото си?
Съдията Ди вдигна вежди, замисли се за миг над въпроса и отвърна спокойно:
— Да, би могло и така да се каже. Лявото око.
— Велики небеса! — лицето на Ху беше пребледняло под загара, широките му плещи се изгърбиха. — Велики небеса! — повтори той. Като забеляза, че съдията и Тао Ган го наблюдават, направи опит да се усмихне: — Кой ли пък обръща внимание на тази глупава песничка — продума той, като се стараеше да изглежда спокоен. — Главата ми си е още на раменете! — и прокара ръка по лицето си, лъснало от пот.
Съдията го изгледа изпитателно и поклати замислено глава. Ху се беше преобразил.
— Нерядко тези улични песнички казват повече, отколкото може да предположи човек, господин Ху. Имате ли някаква представа, кой може да е убил Йи?
— Да е убил Йи? — механично повтори Ху. — Ами той даваше понякога пари на заем. Може да е станал доста отвратителен към някой закъснял длъжник. А притиснете ли някого много жестоко… — сви рамене той.
Съдията бе поразен от липсата на интерес и желание за разговор у Ху. Той пъхна длан в ръкава си и извади обицата. Показа я на Ху.