— Благодаря ви — каза съдията. — Много полезна информация — той понечи да отпрати човека гущер, но Тао Ган се сведе над ухото му и прошепна нещо. След известно колебание съдията Ди се покашля и отново се обърна към господин Фан: — Вие умеете да боравите с поверителни сведения, нали така, господи Фан.
— Това е причината да се задържа на поста си вече двайсет години, ваше превъзходителство — отвърна с лака усмивка дребният мъж.
— Бих искал — продължи съдията — да съберете при най-голяма дискретност сведения за миналото на госпожа Мей, вдовицата на моя скъп приятел търговеца Мей. Беше ми намекнато, че някога е била куртизанка.
— Мога още сега да представя наличните сведения на негово превъзходителство. Не зная особено много, наистина. Тя не беше истинска куртизанка, а стажантка. Преди тринайсет години беше записана с професионалното име Сапфир в един публичен дом в стария град.
— Господин Мей ли я откупи?
— Не, ваше превъзходителство. Тя просто отиде да живее при него — и като видя вдигнатите в недоумение вежди на съдията, побърза да добави: — Много съжалявам, ваше превъзходителство, но това е един от малкото случаи в моята практика, които не можах да осветля напълно. Бях изправен пред две непреодолими пречки. На първо място, публичният дом, където работеше Сапфир, принадлежеше към стария свят, а аз имах изричната заповед да не дълбая в тези среди и да се намесвам само в случай на извършено престъпление. Още повече че скоро след това въпросният публичен дом изгоря заедно със съдържателя си и голяма част от обитателките. Откупена е била, но не можах да установя от кого. Второ, човекът, при когото тя отиде да живее, бе търговецът Май. Въпреки че беше твърде освободен от предразсъдъци за човек от стария свят, той умееше да бъде и изключително потаен, ако личните му интереси бяха засегнати. Освен това беше най-богатият търговец в столицата, а не някакъв обикновен човечец, в чийто личен живот е лесно да се надзърне. Затова си спомням толкова добре случая, ваше превъзходителство. Той е един от съвсем малкото неприключени в моите тефтери.
— Не се и съмнявам — каза съдията. — Имам пълно доверие във вашите способности, господин Фан. Съобщете ми веднага, когато се открие самозваната танцьорка Порфир — и когато вратата се затвори след дребния мъж, съдията възкликна ядно: — Ху ни е наговорил куп лъжи! Ако не разполагахме с тази обица, щях да повярвам, че танцьорката и нейният придружител никога не са съществували освен във въображението на господин Ху и прислужничката. И сега съм още по-доволен, че наредих да арестуват Ху, защото… — той погледна към току-що влезлия в стаята куриер: — Какво има?
— От градското съдилище съобщиха, че госпожа Йи се е обесила, ваше превъзходителство. Открил я доктор Лю. Стражниците…
— Ще се заема лично със случая — рязко се изправи съдията и се обърна към тримата си помощници: — Чудя се какво още ще ни сполети? И пак доктор Лю, този мазен любовчия! Какво има да се върши тази сутрин, Тао Ган?
— След час трябва да председателствате съвета на градските старейшини, господарю, за да се реши как да бъдат убедени чифликчиите да продължават да доставят зеленчуци в града. След това ще дойде…
— Добре, добре! Имаме един час да разберем какво се е случило в имението на господин Йи.Подай ми робата и шапката, тръгваме веднага! И четиримата.
ГЛАВА XIV
Голяма военна седяща носилка откара съдията Ди и тримата му помощници в имението на Йи. Следваха ги регистраторът на смъртните случаи и помощникът му с втора носилка. Мъглата бе отстъпила място на влажна мараня. Пустите улици трептяха в нажежения въздух. Доктор Лю им отвори малката желязна врата в голямата порта. Той се облещи изумен срещу съдията:
— Аз… очаквах никой офицер от управата, ваше превъзходителство…
— Лично се заемам със случая — отвърна сухо съдията Ди. — Водете ни!
Доктор Лю се поклони. Прекосиха същите дворове както предния път, но когато излязоха в малката градина, докторът ги поведе не през позлатената врата, а сви в странична стая, която явно беше служила за будоар на госпожа Йи. Съдията бързо обходи с очи изисканото обзавеждане от розово дърво и се насочи към леглото, в което лежеше неподвижното тяло на жената, покрито с бяло платно. Той повдигна края му. Един поглед бе достатъчен — разкривено лице, подут език. Отдръпна се, за да могат регистраторът и помощникът му да се заемат с работата си. Замислено се вгледа в свитата в ъгъла прислужничка, чиито рамене се тресяха конвулсивно от ридания, и реши да я разпита по-късно. Обърна се и излезе навън, следван от доктор Лю. Тримата му помощници стояха до езерце с лотоси. Съдията седна на една мраморна лейка и попита Лю: