— От тия нагли обесници си имаме колкото искате в квартала, но кукловод тъдява не сме виждали — обърна се по-възрастният монах към Цяо Тай.
— Всъщност последните дни никой не се вясва в храма — добави другият. — Ние просто си стоим и ден и нощ се молим за дъжд.
— Молете си се! — троснато каза Ма Жун. — Довиждане.
Той махна на приятеля си и двамата закрачиха по улицата. Цяо Тай ядосано разглеждаше редицата дюкяни със спуснати кепенци.
— Изглежда, отварят само сутрин за час-два — каза той. — И онези в горния град са същите. Продават малкото, каквото имат, и пак затварят. Кого, по дяволите, да попиташ за този кукловод и за дъщеря му? Не можем да чукаме на всяка проклета врата в тоя квартал!
— Май няма да ги намерим лесно — намръщено се съгласи Ма Жун. — Поне някое хлапе да се навърташе наоколо! Децата не може да не знаят, нали най-много си падат по куклен театър. В нормално време…
Цяо Тай подръпна черните си мустаци и изведнъж попита:
— Как точно изглеждаше маймунката на Юан? Светлината в кръчмата беше толкова мижава, че не можах да я разгледам добре.
— Маймунката на Юан ли? Защо питаш?
— С дълга мъхеста опашка ли беше? И увиваше ли я около врата на господаря си?
— Увиваше я.
— Добре! Значи е дървесна маймуна — зарадва се Цяо Тай.
— Е, да, дървесна маймуна е. Какво му е доброто? — зачуди се Ма Жун.
— Мисля си, братко — отвърна Цяо Тай, — че най добре ще направим, ако отидем при онази пагода и се качим на последния й етаж.
— И защо? Тренировчица ли ти се прииска?
— За да огледаме дърветата, братко. Едва ли са много наоколо. Кварталът е беден и хората не могат да си позволят разкоша да поддържат градини. А пътуващите актьори, които водят маймунка, за да им събира парите от публиката, винаги се отнасят добре с нея, защото тези дресирани. животинки са много ценни за тях. Та и онзи приятел Юан трябва да се е опитал да си намери жилище с дървета наоколо, та маймунката му да е здрава и бодра. Ако беше земна маймуна, на Юан нямаше да му трябва дърво, тя ще си е щастлива да скача по столовете и да се завира под леглата и скриновете, такива са земните маймунки.
Ма Жун кимна. Той знаеше, че още от годините, прекарани в зелените гори, Цяо Тай умееше да общува с животните, обичаше да ги опитомява, да изучава навиците им.
— Добре — съгласи се той. — Нека се качим на пагодата. Отгоре ще видим къде наоколо има дървета. Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо.
Те отново изкачиха каменното стълбище и един послушник ги преведе през централния двор до девет етажната пагода зад главната сграда на храма. Докато се изкачваха по тясното стръмно стълбище, двамата приятели обилно се потяха и ругаеха. Когато стигна ха последния етаж, със задоволство установиха, че влажната мараня, надвиснала над морето от покриви, се беше поразнесла, и целият квартал се простря пред очите им като цветна карта. Зърнаха само едно зелено петно доста далеч зад храма с бедняшки колиби около него. Малко по-нататък на висок прът самотно и без жизнено висеше флагът на военния пост.
— Да отидем в онова зелено островче, братко — каза Цяо Тай. — Погледни, покривите наоколо образуват нещо като квадрат и са по-високи от тези на останалите къщи. Мисля, че това е някое от онези стари имения, останали от времето, когато кварталът се е намирал в центъра на града. Сега поне десетина семейства са се намърдали там да търсят покрив.
— Добре. На такова място Юан би останал. Само да видим как ще стигнем дотам — Ма Жун се наведе през парапета и се взря в лабиринта от тесни улички, криволичещи под него. — Да, първо трябва да излезем в онзи малък квадрат зад храма, виждаш ли го? После ще поемем по онази крива уличка и от нея ще свием вляво. Държим ли все така, няма как да се объркаме — и те заслизаха въодушевени по безкрайните стъпала.
След половин час лутане по мръсните улички бодростта им бе помръкнала. Колкото повече се доближаваха до края на квартала, толкова по-неугледни ставаха къщите. Не се мяркаше жив човек, за да ги упъти. Най-сетне на един ъгъл съзряха една старица, увита в парцали, която търсеше нещо за ядене в куп чина вонящи боклуци. Тя не беше чувала за кукловод или акробати наоколо, но им каза, че през три улици наистина имало голям стар дом.
— Богатска къща — добави тя, — но отзад са се намърдали да живеят разни дрипльовци. Обаче дървета няма. Предният двор е съвсем запуснат, там оста вят мъртъвците, докато дойдат да ги приберат качулатите — тя отмахна един сив сплъстен кичур от запотеното си чело и додаде: — Имате късмет, там се събират много от качулатите. Добри момчета са, могат да повикат обратно душата на умрял човек и продават муски срещу всякакви болести.