— Не, нали ви казах, че постъпих като пълна глупачка. Мислех, че мъж като Ху има достатъчно жени на разположение. Взехте ли някакви обувки?
— Ще те нося до мястото, където оставих моите.
И без да обръща внимание на протестите й, я грабна и закрачи. Не беше никак лекичка, но бузата й, долепена до неговата, възнаграждаваше усилията му. Остави я до пътя и тръгна да търси дрехите си. Все още не беше изгубил инстинктите си, придобити през дългите години, прекарани с братята от зелените гори. и лесно откри мястото. Върна се при момичето и започна да дере на парчета пояса си, после напъха парчетата в обувките си.
— Ето! — заяви той. — Едва ли ще можеш да припкаш като газела с тези кундури, но поне няма да си нараниш краката. Къде живееш?
— Недалеч, в квартала зад даоисткия храм.
Докато се промушваха сред храсталаците, помежду им се възцари неловко мълчание. На няколко пъти Ма Жун я погледна крадешком, но в сумрака не можеше да различи изражението й и се колебаеше дали да започне разговор. Когато стигнаха до моста, все пак се престраши:
— Искам да се видим отново. Може би…
Тя спря. Ръцете й бяха на хълбоците, очите й блестяха гневно.
— Ако си мислите, че това е началото на лесно и евтино приключенийце, трябва да ви разочаровам, господин полковник. Вие ми спасихте живота, аз ви платих в натура. Пито, платено! Ясно ли е? — и докато дълбоко наскърбеният Ма Жун отчаяно търсеше достоен отговор, момичето продължи: — Баща ми е бил прав — с горчивина издума то. — Всички вие, високопоставените, си мислите, че жените от народа са просто за забавление. Съпругите и наложниците не ви ли запълват достатъчно времето?
— Не съм женен! — възкликна възмутено Ма Жун.
— Лъжете, естествено! Може ли мъж с такъв висок чин да не е задомен от години!
— Не лъжа. Не че съм стоял мирен през всичкото време, но не съм се женил. Намира се по някоя да ме държи за ръката, когато ми докривее, но нямам постоянна любовница. Май не съм срещнал онази, която трябва.
— Всички така приказват — студено отвърна тя.
— Добре, да бъде по твоему — ядоса се Ма Жун. — Разделяме се и толкоз! Тази нощ имам и друга работа, освен да изпращам до дома им разни скитнички.
— Сигурно, господин полковник.
— И не се подигравай с чина ми, празноглавке! — избухна той. — Аз не съм от ония наследствените полковници. Син съм на лодкар и дяволски се гордея с това. Родом съм от Фулин, едно рибарско селце в Цзянсу. Това, естествено, нищо не значи за градска фръцла като теб! — сви рамене и потъна в мрачно мълчание. Но тя не отвърна нищо, а и остана неподвижна на място, затова той потърка замислено брадата си и продължи: — Баща ми беше мъж и половина. Носеше по един чувал с ориз под всяка мишница, все едно са перца. Но освен една лодка друго нямахме и когато умря, трябваше да я продам, за да изплатя дълговете му — той замълча.
— Много добре ми е известно какво значи да живееш с дългове — каза момичето с равен глас. — И какво стана после?
Ма Жун вдигна поглед, сякаш внезапно го изтръгнаха от мислите му.
— Ами открай време си ме бива в бой с юмруци и меч, та местният съдия ме назначи за стражник. Плащаше добре, но беше голям мръсник. Постъпи много несправедливо с една вдовица и аз го цапардосах. Ченето му цъфна като роза! — Ма Жун се засмя, после продължи: — Да удариш магистрат, си е престъпление. Избягах при братята от зелените гори. Разбойници по друмищата, ако случайно не ти е известно.
— Известно ми е. Е, как, като сте били разбойник станахте полковник от императорската гвардия?
— Ами случи се така, че срещнах сегашния си господар. Той пък е най-благородният и достоен мъж, когото познавам. Направи ме свой помощник и ето вече петнайсет години му служа. И чина, и всичко дължа на него.
Момичето го погледна замислено.
— Наистина ли сте от Фулин? — попита го тя на местния селски диалект.
— О, небеса! — извика Ма Жун. — Да не би да искаш да кажеш, че и ти си оттам?
— Майка ми е родена във Фулин. Много добра жена беше, почина преди няколко години — момичето за мълча за миг, после добави: — Баща ми е от стария свят.
— Той ме изигра, но все пак мисля, че е свестен човек. Добър кукловод.
— Голям артист е — разпалено изрече момичето. — В живота му се случи страшна трагедия и оттогава е доста мрачен и рязък.
Не след дълго пред очите им се показа зеленият покрив на даоисткия храм. Големият хартиен фенер, който висеше под стряхата на вратарската къщичка, още светеше. Девойката постави ръката си на неговата.
— Тук ще се разделим — каза тя. — Баща ми не бива да научи, че съм ходила в дома на Ху! Ще му кажа, че случайно съм паднала в канала.