Выбрать главу

— Те преднамерено отказват да приемат настоящето — обясни Тао Ган. — Държат се здраво един за друг и никога не заемат никакъв държавен пост. Нямат голямо потомство, но за съжаление плътското смешение между господари и прислуга е твърде разпространено — остатък от стария, непорядъчен начин на живот. Посред огромната, гъмжаща от живот столица обитават някакъв свой малък отделен свят. Съвсем различен!

— Търговецът Мей беше изключение — замислено каза Ди. — Той се отнасяше много сериозно към гражданските си задължения, а с Йи и Ху изобщо не съм се срещал…

Цяо Тай, който до този момент бе слушал мълчаливо, се намеси:

— Хората от долната част на града приемат смъртта на Мей като лошо предзнаменование, господарю. Твърдо са убедени, че съдбите на старите родове са свързани по някакъв загадъчен начин с участта на този град, който са управлявали. От уста на уста се предава една песничка, предсказваща според някои, че и трите семейства ще се затрият. Хората от улицата раздуват предсказанието до трагедия — това щяло да означава край на града. Чисти глупости, разбира се!

— Уличните песни са странно нещо — забеляза съди ята. — Никой не знае как и къде се създават, а току избликнат и плъзнат като пожар. Каква точно е тази песен, Цяо Тай?

— Ами съвсем простичка, от пет стиха, господарю:

Едно, две, три

Ху, Мей, Йи.

Единият остана без легло, вторият остана без око, третият глава си няма.

— И понеже Мей умря с разбит череп, чиновниците от канцеларията са убедени, че последният стих се отнася за него.

— Във времена като сегашните — угрижен рече Ди — хората вярват на всевъзможни слухове. Какво докладват стражниците за положението в града?

— Можеше да бъде и по-зле, господарю — отвърна Цяо Тай. — Не е имало грабежи от хранителните складове, по-сериозни кражби или насилие. С Ма Жун сме готови да посрещнем сериозни размирици. Условията са идеални за престъпниците, защото доста хора трябват, за да следят за изгарянето на труповете на общата клада, и се наложи да съкратя състава на нощните патрули. А повечето богати семейства толкова бързат да напуснат града, че не вземат всички необходими предпазни мерки, за да се опази собствеността, която оставят.

Тао Ган сви устни и добави:

— А и оставащите са съкратили прислугата си до основния персонал. Рай за крадците, това представлява сега градът. Но за щастие още нито един крадец не се е възползвал.

— Да не се заблуждаваме от настоящото затишие — мрачно изрече съдията. — Засега хората са сащисани от страх, но всеки миг може да избие безумна паника. И тогава насилието и кръвопролитията ще залеят града.

— Двамата с брат Ма въведохме добра система за подаване на сигнал за тревога, господарю — побърза да вметне Цяо Тай. — Стражниците са заели стратегически позиции и в стария, и в новия град. Постовете не са много, но офицерите са опитни, добре подготвени. Ще можем, надявам се, да пресечем в зародиш всяка безредица. И тъй като военният закон разрешава правосъдие по бързата процедура, ние…

Съдията Ди вдигна ръка.

— Чуйте! — възкликна той. — Нима все още има улични певци?

От улицата долу долиташе нежен и омайващ момински глас с акомпанимент на струнен инструмент. Думите едва се долавяха:

Моля те, не ме гълчи,

скъпа госпожо Луна,

че толкоз скоро закрих

прозореца си за твоите

нежни лъчи.

Но най-сладката тъга

никога…

Гласът замлъкна и веднага след това се чу остър, ужасен писък. Съдията Ди направи знак на Цяо Тай и той бързо се завтече по стълбището.

ГЛАВА III

Момичето, притиснало китарата към голата си гръд, отново изпищя. Черната качулка на първия мъж се отметна назад и разкри червено подпухнало лице, изпъстрено с големи сини петна. Той вдигна ръчищата си, черните му ръкави се развяха и мъжът се надвеси над момичето. Девойката отчаяно се оглеждаше в тясната, едва осветена уличка. Изведнъж вторият закачулен дръпна другаря си за ръкава. Иззад ъгъла се бе подал слаб мъж, облечен в скъпа дреха от син брокат. Двете черни сенки се стопиха в мрака на съседната уличка. Момичето се хвърли към мъжа в синята дреха.

— Те са болни! Лицата им бяха страшни!

Мъжът я потупа успокоително с дългата си тясна длан. Върху бледото му лице играеше усмивка на човек, който се забавлява. Мустаците му бяха катранено черни, брадичката — къса и заострена. На главата си носеше квадратна шапка от черна коприна.

— Не се страхувай, мила! — с приветлив нежен глас каза той. — С мен си в безопасност.

Момичето се разплака. Мъжът придърпа краищата на разтворилия се, закърпен на места жакет от зелен брокат и оправи дългата й плисирана пола от избеляла черна коприна. После докосна плоската червена кутия от свинска кожа, която притискаше към гърдите си, и добави:

— Успокой се, аз съм лекар!

Момичето избърса лицето си и за пръв път вдигна очи към мъжа. Изглеждаше порядъчен и възпитан господин с благородна осанка въпреки тесните, леко приведени рамене.

— Съжалявам, ваша милост. Мислех, че поне тук, до двореца, ще бъда в безопасност. Тази нощ вече ме изплашиха толкова… Тъкмо се бях посъвзела и запях една песничка, когато тези ужасни събирачи на трупове…

— Бъди по-внимателна — меко каза мъжът. — На лявата ти гръд има лоша синина.

Момичето бързо прикри гърдите си.

— Това е нищо… — заекна тя. — Трябва да се намаже, аз ще се погрижа за теб, мила. Ти си много млада, на шестнайсет години си, нали?

Момичето кимна.

— Много ви благодаря, господине, но по-добре да си вървя.

Той направи крачка напред и сложи ръка на рамото й. После се приближи още повече и каза:

— Я виж, че ти си била хубавица! — тя се дръпна назад, но той я стисна за рамото. — Не, не, ще дойдеш с мен, скъпа! Повярвай на доктор Лю, той добре ще се погрижи за теб. Живея съвсем наблизо и може и да си изкараш някой сребърник…

Тя го отблъсна.

— Оставете ме на мира! Аз не съм уличница, аз съм…

— Недей да се правиш на толкова благоразумна, миличка — остро я прекъсна мъжът.

Тя се помъчи да се отскубне. Жакетът й отново се разтвори.

— Оставете ме! — извика тя.

Той хвана здраво яката й с една ръка, а с другата похотливо стисна гръдта й. Момичето извика от болка. По калдъръма прокънтяха стъпки на железни ботуши. Никой извика:

— Какво става тук?

Лекарят побърза да пусне девойката. Тя огледа появилия се великан със заострен шлем, притисна китарата още по-плътно към гърдите си, прибра дългата си пола и бързо изчезна в уличката. През съдраната й пола Цяо Тай зърна голо бедро.

— Не може човек да изпълнява лекарските си задължения! — троснато заяви слабият мъж. — Смятах, че тези долни същества от помийните ями нямат право свободно да се разхождат по улиците!

Цяо Тай погледна през рамо към двамата пазачи от вратата на двореца, които го бяха придружили, и им нареди да се върнат. Измери неодобрително с очи лекаря, дланта му легна върху дръжката на меча.

— Името ви моля? — вежливо попита той.

— Аз съм доктор Лю, живея в източната част на този квартал. Би трябвало да се оплача от тази жена, че се опита да ми се натрапи, но много бързам и…

— Доктор Лю ли казахте? Чудесно! Върховният съдия желае да поговори с вас.

— Голяма чест е за мен, полковник. Може би утре рано сутринта…

— Не, още сега! Той е в кабинета си, докторе.

— Отивах при пациент, ваша милост. Много е вероятно да се е заразил, а е влиятелна личност… Той…

— Ще си измрат като плъхове, все едно влиятелни или не. Следвайте ме!