— Моля да ми бъде разрешено да съм с този пръстен. по време на екзекуцията. Подарих й го, когато я откупих — съдията Ди кимна и Ху продължи бавно вперил очи в пръстена: — Тогава беше почти дете… малко плахо момиче. Името й беше Сапфир, също като на куртизанката, която прадядо ми откупил. „Това не е съвпадение — казах и тогава, — това е волята на небето. Твоята любов ще заличи всички страдания, които Сапфир от миналото е причинила на семейство то ми“ — той поклати едрата си глава. — Защо се промени тя след онези първи, толкова щастливи годи ни? Дали защото не можа да забрави, че съм я купил направо от тезгяха, така да се каже? Не знам. Когато ме напусна, каза само: „Мей е богат, ти си беден. Животът все още ми дължи много… Брокат, дрехи, скъпи накити, много слуги наоколо.“ Това каза тя — Ху въртеше пръстена около пръста си. — Но богатството и разкошът на Мей не я направиха щастлива. Доста пъти му изневерява… Тъгувах, защото знаех какво означава това: че е нещастна и самотна. Един ден ме повика. Каза ми, че не успяла да ме забрави, мен, мъжа, който я бил освободил. Дали наистина беше така? Зная само, че отново бях щастлив. Тогава дойде този мор. Казах й, че трябва да напусне града, но тя не искаше, защото сега слугите ги нямаше, а старият Мей беше много зает с разпределянето на зърното и можехме да се срещаме. Но миналата седмица ми каза: „Така повече не може. Трябва да напусна този град на смъртта и разложението. Искам да започна на чисто. Някъде далече.“ „Мога ли да дойда с теб?“ — попитах я аз. „Не зная — отвърна ми. — Обичам те, но ти винаги ще ми напомняш за минало то. А искам да го забравя.“
Ху млъкна. Съдията Ди го бе изслушал неподвижен в креслото си и сега попита:
— Какво точно се случи онази нощ?
Ху вдигна очи, сякаш стреснат в спомените си. — Какво се случи ли? Тя ме прие към полунощ в стаята за гости, както обикновено. Старият Мей отдавна се бил качил да спи, така ми каза. Завесите на леглото не бяха спуснати и светлината идваше от свещта на тоалетката. Изведнъж кръглата врата се отвори и в стаята се появи старият Мей. Носеше домашна роба, беше гологлав и рошав. „Убий го! — каза тя. — Не мога да го гледам! Не мога повече!“ Станах, но старият Мей рече: „Няма смисъл да ме убиваш, Ху. Вземи я за себе си. Ти я откупи, тя по право ти принадлежи.“ Тогава тя скочи от леглото и се втурна към него, но Мей вдигна ръка: „Зная, че беше нещастна в този дом — каза той. — Последният ти шанс е да заминеш още сега с Ху. Може би най сетне ще разбереш какво точно искаш — и като поклащаше глава, добави с онзи неговия надут поучите лен тон: — Да знаеш колко те съжалявам!“ Тези думи ме изкараха от кожата. Откъде-накъде той ще и прощава? Само аз имах правото да й простя! Ослепях от ярост, грабнах камъка за размиване на туш, ударих го, той падна, а аз заритах мършавото му тяло. Спрях едва когато тя ме прегърна и ми каза да престана — той прокара ръка през запотеното си лице. — Седнах ме един до друг на леглото, без да си говорим. Какво можехме да си кажем? Най-сетне тя проговори: „Реших ти да дойдеш с мен! — после каза: — Ще изкараме тялото в салона, в края на стълбището. Ще нагласим всичко, все едно е паднал рано вечерта. След няколко дни ще заминем. Заедно!“ Довлякохме тялото в салона и натъкмихме всичко, та да излезе, че е било нещастен случай. После си тръгнах през градинската врата. Това е всичко.
В залата влязоха четирима облечени в черно мъже с качулки на главата. Придърпаха рогозката около тялото с професионална лекота, после увиха всичко в конопено платнище. Ху ги проследи с поглед, докато отнасяха товара си.
Съдията Ди даде знак на писарите. Двамата мъже отново прочетоха записките си с пискливи напевни гласове. Почти свършваха, когато светкавица процепи небето и озари високите прозорци. Последва оглушителен гръм и изведнъж по навосъчената хартия на прозорците забарабаниха капки дъжд. Съдията се из върна в креслото си.
— Най-сетне! — обърна се той към помощниците си.
Капитанът пое записките от показанията и ги занесе на Ху, който постави отпечатъка от палеца си върху тях. Съдията Ди стана, пристегна робата си и заговори:
— Ху Бън, към вас беше отправено още едно тежко обвинение, но не виждам смисъл да го разискваме, тъй като самопризнанието ви за убийството на господин Мей Лян, много достоен човек и благодетел на народа, е напълно достатъчно. Съдът осъжда обвиняемия Ху Бън на смърт чрез обезглавяване. Военният закон постановява присъдата да се изпълни незабавно.