Съдията седна, взе четката за писане и попълни нужния формуляр, положи печата си отгоре и го предаде на Цяо Тай.
— Полковник Цяо Тай, заедно с полковник Ма дайте веднага необходимите разпореждания. Тао Ган ще присъства на екзекуцията като мой представител и ще напише официалния доклад — и той удари с чукчето.
Двама войници се насочиха към Ху. Той сякаш не ги забеляза. Очите му бяха приковани в пръстена на ръката му. Въртеше го бавно около пръста си и едрият сапфир хвърляше сини отблясъци. Единият от войниците го потупа по рамото. Ху се обърна и тръгна като насън пред войниците. Широките му плещи бяха приведени под широката ловджийска дреха. Съдията обяви:
— Следващото заседание на съда ще бъде утре сутринта. На него обвиняемият доктор Лю ще бъде осъден на дългогодишен затвор за лъжесвидетелство, укриване на съществени улики и непрофесионално поведение. Съдът се оттегля!
Ди отново удари с чукчето, стана и пристъпи към вратата, пъхнал ръце в широките си ръкави.
Всички присъстващи стояха почтително застинали.
ГЛАВА XX
Часовите пред входа на военния трибунал държаха импровизиран навес от брезент над военната носилка на съдията Ди. Докато го носеха към губернаторския дворец отпуснат на възглавниците, той протегна ръка, за да усети хладните капки на дланта си.
Изведнъж се почувства напълно изтощен. Опита се да се съсредоточи върху заседанието на трибунала, но залата с пращящите факли му се стори далечна и нереална, като сън, запомнен само отчасти. Мислите му се замъглиха и се завъртяха в кръг. После в съзнанието му падна завеса и той изпита ужасното усещане, че се носи в носилката от много дни насам и че ще продължи да се върти в омагьосан кръг, от който нямаше излизане. Стомахът му се свиваше от тревожно усещане. Съдията вдигна ръце и притисна с пръсти слепоочията си. Полека-лека замайването се оттичаше. Ала усещането за крайно изтощение и без надеждност не го напускаше. Запита се дали това е нормална реакция след трите седмици умствено и физическо напрежение. Или означаваше, че идва старостта?
Потънал в мрачните си мисли, той разсеяно вдигна очи към пустата мокра улица. Тук-там по някой прозорец на мрачните притаени къщи угасваше. Скоро императорската свита щеше да се завърне и столицата щеше да подхване обичайния си живот. Градът щеше да закипи. Но тази мисъл не успя да разпръсне дълбокото му униние и потиснатост.
Глухи подканящи възгласи го накараха да се изпра ви на седалката. Дочу се и познатият тракащ звук на дървено клепало някъде съвсем наблизо. В светлото зарево от полюшващите се фенери изникна мокрото сбръчкано лице на възрастен човек. Той стискаше кошница, пълна с рула навосъчена хартия. Голите му ръце, подаващи се изпод протритите ръкави, бяха потресаващо мършави.
— Освободи пътя! — изреваха войниците.
— Стой! — заповяда съдията. — Ще взема едно руло — обърна се той към продавача.
Това беше първият уличен търговец от три седмици насам.
— Пет гроша парчето. Вземете ли две, давам ги по четири, милостиви господарю — хитровата искрица проблесна в очите на стареца под рунтавите вежди, когато вдигна поглед към съдията. — Най-добрата навосъчена хартия! — нареждаше той. — Пази и от дъжд, и от слънце! Вземете две рула, милостиви господарю, казвам ви, тази нощ цената ще се вдигне!
Съдията взе едно руло и извади сребърна монета от ръкава си.
— Късмет ти желая! — каза той на уличния продавач. Старецът побърза да грабне сребърника и изтрополи бързо по влажните павета, уплашен да не би този побъркан господин да се разкае за щедростта си. Вече на безопасно разстояние, още по-разпалено затрака с клепалото си.
Съдията се усмихна и разстла навосъчената хартия върху влажните си ботуши. Топло чувство на гордост бе заличило всичките му тревоги и безпокойства, огромна гордост от този чудесен народ, на които имаше привилегията да служи. Три безкрайни седмици хора та се бяха таили в мизерните си колиби и бордеи, полугладни, парализирани от безмълвен ужас, из оставени на произвола на безмилостен враг, бродещ невидим наоколо. И сега, още при първия слаб полъх на надежда за промяна, вече излизаха, изпълнени с оптимизъм, зажаднели да се попазарят за няколко гроша, с които да осигурят скромната си купичка ориз.
Докато се качваше по високата стълба на губернаторския дворец, съдията отвръщаше с приповдигнато настроение на радостните поздрави на чиновници и войници. Щом стигна горе, побърза да излезе на терасата и застана до парапета, взирайки се в пелената от ситен дъждец. Долу в града заблестяваха все повече и повече светлинки. Внезапно се обади дълбокият бронзов глас на големия гонг от будисткия храм. Започваше благодарствен молебен.