Не беше клиентката му. Не беше Катрин. По някакъв начин още през първите седмици без никакво директно признание или дори обсъждане на въпроса за обективната й вина, Харди се бе убедил в това. Познаваше тази жена още като момиче, беше влюбен в нея. Срещаха се почти всеки ден вече месеци наред и въпреки всички промени, настъпили в живота и на двамата, инстинктът му подсказваше, че Катрин е същият човек, който бе и преди години. Беше с нея, когато тя през сълзи гледаше „Звукът на музиката“. Веднъж двамата спасиха един блъснат от кола заек. Работеше като доброволка в болница „Секвоя“, защото искаше да помага на страдащите. Тази жена не беше планирала и не беше извършила хладнокръвното убийство на свекъра си и на неговата годеница и не бе запалила дома им след това. Такова нещо просто не се бе случило. Не можеше да приеме подобна мисъл като истинска.
Всяка вечер, докато се опитваше да намери място за паркиране близо до дома си, той минаваше по Гиъри и завиваше на север по Трийсет и четвърто авеню, където живееше. Никога не се знае — веднъж-два пъти годишно успяваше да намери място за паркиране. Живееше в двуетажна самостоятелна викторианска постройка, вклинена между две четириетажни сгради с апартаменти. Домът му имаше миниатюрна морава отпред, бяла дъсчена ограда, изглеждаше съвсем малък в сравнение със съседните постройки и излъчваше нещо старинно и уязвимо, което в очите на Харди го правеше много привлекателна. Не че изобщо му минаваше мисълта да я продава. Притежаваше къщата повече от трийсет години, след развода си с Джейн, а сега живееше тук със семейството си. Чувстваше, че дъските на къщата са част от цялото му същество, както и собствените му кости.
А тази вечер — знак от небето, в който направо не смееше да повярва — точно пред портата му имаше десетина метра свободно място до тротоара. Автоматично приписа на видението статута на мираж и почти го подмина, преди да натисне спирачките и да даде на заден.
Погледна часовника си и с още по-голяма изненада установи, че е девет и десет, и си даде сметка, че не е ял след ламбургера си на обяд. В дома му предната веранда и дневната светеха гостоприемно. Когато излезе от колата, долови мириса на горящи дъбови пънове и видя как от комина излиза чист бял пушек.
У дома.
Кунео не чу звъненето на телефона, защото думкаше на барабаните си, съпровождайки записа на „Заличаване“, който бе пуснал високо. Беше оставил компактдиска на повторение и един бог знае за кой път чуваше характерния смях като на хиена в началото на парчето. Песента беше много изморителна — триминутно думкане на барабаните, накъсано от соло на тъпаните. Кунео рязко спря по средата на шестия или на седмия път, за който свиреше песента. Гол до кръста и бос, обут само в сивото долнище на анцуга си, той седеше на високото столче и дишаше тежко. Пот струеше по гърдите му, стичаше се по лицето му и капеше на пода.
В кухнята той грабна кутийка бира, отвори я и изпи половината на един дъх. Забеляза примигващата лампичка на телефона и натисна копчето.
— Дан? Дан, там ли си? Вдигни, ако си там, моля те. Крис Роузън се обажда. Добре, значи не си у дома. Обади ми се, когато се прибереш. По всяко време. Не лягам рано.
Кунео допи бирата си, отиде да си вземе душ, излезе от банята и се избърса с хавлията. Въоръжен с друга студена бира, той седна на масата в кухнята и набра номера на Роузън.
— Ало, аз съм. Търсил си ме.
— Да, така е. Исках да се уверя, че все още си навит за онази работа с Глицки.
— Напълно.
— Защото по-рано днес…
— Това просто ме вбеси. И още съм бесен. Обаче какво да правя?
— Ами, точно за това исках да поговорим. Какво ще правим?
— Нищо. Нали ти така каза?
— Да, така казах, обаче премислих нещата. Може би ще успеем да обърнем тази работа със сексуалния тормоз срещу тях. Всички вече са убедени, че Харди я оправя. Значи тя е лесната, нали така? — Роузън даде на Кунео малко време, за да схване мисълта му. — Нима тя не е от жените, които биха направили първата крачка? Не сме искали да повдигаме този въпрос досега, защото какъв смисъл би имало? Искали сме да я съдим въз основа на доказателства, а не на намеци или на личните й навици. Да подходим професионално. И така нататък. Не сме искали да я злепоставяме. Но след като те са повдигнали въпроса, съдебните заседатели трябва да чуят истината. Искам да кажа, само ако това е истината — не искам да ти слагам думите в устата. Но ако тя първа е започнала, а ти си я отблъснал… Твоята дума срещу нейната. Ти си ченге с безукорна репутация, а тя е заподозряна в убийство. Ако повдигнем този въпрос още когато седнеш на свидетелската скамейка… нали ме разбираш?