Кунео вдигна леденостудената кутийка с бира към устата си. Вътрешният му мотор внезапно превключи на висока скорост и ускори по лесната права, вместо да се понапрегне малко по стръмното. Никога не бе упражнявал сексуален тормоз над Катрин Хановър. Много добре го знаеше. Всичко останало беше плод на въображението и на лъжите й. Не на действията му. Беше сигурен.
Да видим дали щеше да й хареса.
По време на първите няколко процеса за убийство, които бе водил Харди, Франи се бе старала някаква вечеря да го чака у дома, когато се прибере. Беше се опитвала да направи така, че прибирането му вкъщи да съвпада с приготвянето на вечерята, за да може да седнат като семейство — свещен ритуал, особено когато децата бяха по-малки. Само че това усилие по-скоро й носеше отчаяние, отколкото нещо друго.
Колкото и да се опитваше, Харди не можеше да предскаже кога ще се прибере у дома. Това бе едно от многото неща в ежедневието им, което им се изплъзваше от контрол. Неща, които не бяха толкова идеални, колкото си бяха мечтали, но които въпреки всичко бяха част от непрекъснато променящото се нещо, което се наричаше брак. Тази вечер, докато Харди стоеше до печката, а Франи, облечена в джинси, бял пуловер и спорни обувки, седеше върху кухненския плот с кръстосани глезени и го наблюдаваше, никой не си спомняше проблемите, свързани с вечерите, които бяха имали преди. Харди беше в процес, затова сам отговаряше за храната си. Такава беше уговорката, защото само това решение изглеждаше смислено.
От гледна точка на Франи най-хубавата страна на това, че Харди си готвеше сам, беше, че му трябва само един тиган — той никога не създаваше хаос в кухнята и не пълнеше мивката с мръсни съдове. Дължеше се на вродената му склонност да приготвя всичко, което яде, в един лъскавочерен чугунен тиган, двайсет и пет сантиметра в диаметър — единствената вещ, която бе взел от дома на родителите си, когато бе заминал да учи в колеж. Тя забеляза, че пренебрегвайки собствената си препоръка тиганът да се пази дори от допир с вода, за да не ръждяса, Харди задушава ориз, който щеше да се превърне в основата на сегашния му шедьовър, като покрива тигана с твърде малък за него капак.
Разговаряха за обичайните неща, свързани с децата и с домакинството, прекъсвани от обсъждане на процеса, след това още малко за процеса, и от време на време отново по някоя дума за процеса, а тя го наблюдаваше как добавя към ориза консерва риба тон, след това много черен пипер и сол, малко сушен лук, едно малко бурканче люти чушлета, лъжица майонеза, малко зелени маслини и чашка текила. Накрая тя просто не издържа и попита:
— Какво готвиш?
— Все още не съм го кръстил — полуизвърнат към нея отвърна той. — Може да те обезсмъртя и да го кръстя „Деликатес на Франи“ или нещо подобно.
— Да не се увличаме. Сега пък какво слагаш?
— Сос с аншоа.
— И откога имаме сос с аншоа?
— Откакто го купих. Миналото лято, струва ми се. Може би по-миналото.
— Какъв е на вкус?
— Не знам. Току-що го отворих.
— Обаче въпреки това изсипа почти четвърт чаша в това, което готвиш?
— Обади се дивакът в мен.
— И никога не си го опитвал?
— Не. Не и… — Харди сложи малко на пръста си и добави: — … Досега.
— Е? Как е?
— Има вкус най-вече на аншоа — отговори той. Бръкна с една лъжица и опита гозбата си. — Още малко, още съвсем малко.
Той отвори хладилника, помириса няколко неща, поразмести други.
— Знам — подразни го тя и застана до него. — Бананово кисело мляко.
— Хубава идея, но може би друг път. — Той затвори хладилника и отвори бюфета, откъдето свали голяма бутилка със сос табаско. — Когато имаш съмнения — обясни той и силно тръсна бутилката няколко пъти над сместа. — А сега трябва да си покъкри тихичко.
— Искаш ли да си говорим, докато го ядеш, или имаш още работа? — попита тя.
— Ако ми предлагаш да седнеш до мен, при условие че не отварям папки, ще си говорим.
Тя постави ръка на рамото му и вдигна поглед към него:
— Всичко е наред с нас, нали?
— Съвършено е — наведе се той към нея и я целуна. — Всичко е наред.