И още нещо важно — можеше да го направи от къщи. В известен смисъл, ако водеше разследването от дома си, щеше да има още едно преимущество. Нямаше да има репортери, нито свидетели на онова, което прави, или на хората, с които разговаря. Заети с процеса, Роузън и Кунео със сигурност изобщо нямаше да забележат. Всичко, което правеше, щеше да остане незабелязано, а той точно това искаше.
Пресегна се към телефона.
Пейджърът на Харди му каза да остави номера си. Направи го, след това веднага се обади в кабинета си. Ако и когато се обадеше Харди, трябваше да координират действията си. А междувременно колата на Миси оставаше въпрос, който дори Глицки не се бе сетил да зададе. Всъщност той си даде сметка, че всяка провалена нишка от разследването му до момента тръгваше от Пол Хановър — неговите делови сделки, участието му в политиката, личният му живот. Доколкото Глицки знаеше, нито той, нито Кунео, нито който и да било друг, свързан с този случай, бе отделил някакво внимание на Миси Д’Амиен. Тя беше просто любовницата, а след това и годеницата, но сама по себе си нямаше значение.
Но ако…
Във всеки случай това беше следа, която не бе проверил. А нищо друго не бе дало някакъв резултат.
— Кабинетът на заместник-началник Глицки.
— Мелиса, аз съм.
— Ейб — снижи глас секретарката му. — Как си? Как е Трея?
— И двамата сме доста изморени, но сме добре.
Пауза.
— А бебето? Том… Паганучи… каза, че…
— Зак ще се оправи — прекъсна я Глицки.
— Зак ли? Разбира се, Том все още не знаеше как сте го кръстили. — Явно тя разпространи новината и сред останалите служители. — Слава богу, че е добре. Тук направо се поболяхме от тревога.
— Ами… — За да избегне повече коментари по темата, Глицки премина към деловите въпроси. — Чуй за какво ти се обаждам…
— Нали не работиш?
— Опитвам се, Мелиса. Ти обаче имаш компютър. Искам да потърсиш там кола, регистрирана на името на Мишел Д’Амиен. Д, апостроф…
Харди усети вибрирането на пейджъра на колана си, но тъкмо водеше неприятен разговор със съпруга на Катрин. Първоначално бе възнамерявал да постои при Катрин в клетката по време на обедната почивка, само че забеляза, че Мери и Уил са единствените членове на семейството, които този ден присъстват в съдебната зала, и реши да поговори и с двамата. По-добре сега, отколкото да отлага.
Затова остана при Катрин съвсем малко и вече чакаше на масата на защитата, когато братът и сестрата се върнаха от обяд заедно. Разполагаха с почти половин час преди следващото заседание на съда, затова той отиде при тях, поздрави ги и попита дали може да поговори насаме с Уил, а след това и с Мери, ако остане време, след като приключи с Уил. Очевидно не особено доволен от тази неочаквана засада, понеже смяташе, че ще става въпрос за пари и беше прав, Уил придружи Харди обратно до масата на защитата. Двамата седнаха.
— Е — поде Уил с не съвсем убедителен загрижен вид, — с какво мога да ти бъда полезен?
Беше дал на Харди сумата от сто и петдесет хиляди долара преди осем месеца. Тази сума отдавна бе изчерпана за почасовия хонорар на Харди, за времето, което неговите съдружници и стажанти бяха отделили, за да пишат искове и да приготвят досиета, за големите и многократно публикувани по вестниците обяви за намирането на момичето, което бе останало без бензин на Президио, за таксите за различните регистрации, за консултанта му във връзка със съдебните заседатели и за частния детектив, който Харди бе наел, за да се опита да узнае истината за Уил и за секретарката му (ирония на съдбата, която едва ли щеше да допадне на Уил, ако знаеше). Сега Уил закъсняваше с плащането по последните две месечни фактури, които възлизаха на почти четирийсет хиляди долара.
— Работата е там — каза Харди след кратък обзор и обобщение, — че не искам въпросът със заплащането да пречи на защитата ми, само че, ако си спомняш, вече обсъдихме това, когато поех случая. Обясних ти, че когато процесът започне, всичко ще стане по-скъпо.
— Не че досега беше евтино.
— Не, така е. Процесите за убийство са скъпо нещо. Дори и при цените за близки и приятели, на които се радваш.