— Ейбрахам Глицки — протегна ръка той, а тя колебливо я стисна.
— Рут Гътри.
— Всъщност се надявах да поговоря с някого за Миси Д’Амиен.
— Наистина ли сте евреин? — примижа срещу него тя.
— Барух ата Адонаи… — каза той. Глицки бе преминал през бар мицва преди много години и ходеше в синагогата заедно с баща си по няколко пъти годишно, по време на празниците. Все още можеше да каже нещо на литургичен език, когато се наложеше. Измъченото му и белязано лице се постара да се усмихне.
— Тогава влизайте вътре, не стойте в тази супа — покани го госпожа Гътри. — Да ви предложа нещо топло? Кафе или чай?
— Чай е добре, благодаря.
— Хайде, влизайте и сядайте. Веднага идвам.
Глицки седна на един от облечените с калъфи столове в дневната и я чу как пуска вода в кухнята, а след това различи и щракането на газовия котлон. След по-малко от минута тя се появи с поднос с празни чаши и чинийки, захар, сметана и малко бисквити.
— Когато чайникът започне да свири, ще се наложи да ме извините — предупреди го жената и седна.
— Значи вие сте собственичката на това място?
— Още от 1970 година, ако щете вярвайте. Моят Нат купи къщата като инвестиция.
— Нат. Баща ми също се казва Нат.
— Сега вече се шегувате — посочи го тя с пръст.
— Кълна се — вдигна дясната си ръка той.
След секунда тя реши да му повярва. Облегна се на кушетката.
— Добре, Ейбрахам, син на Натаниъл, с какво мога да ти помогна?
Не му отне и три минути, за да й обясни. Всъщност въпросът не бил официален. Сигурно през последните няколко месеца е чела във вестниците за случая, само че имало някои неща във връзка със собствеността на Пол Хановър, които били свързани и с Миси Д’Амиен. За жалост всички усилия да се свържат с някой от роднините й останали без успех.
— Знам. Ваши колеги от полицията идваха и ме питаха за същото веднага след случилото се. Но не познавам други хора, които да я знаят.
— Тя попълни ли някакви документи, когато се нанесе тук?
— Разбира се. Нат казваше — доверявай се на всички, обаче ги накарай да подпишат документите.
— Значи е имала препоръки?
— Ама за какво ли? — отбеляза госпожа Гътри с тъжен смях.
— Какво искате да кажете?
— Бяха на френски. Тя ми ги прочете преведени на английски, обаче може просто да си ги е измислила. Какво се очаква да направя? Да се обадя и да й проверя препоръките ли? Както и да е, Нат вече го нямаше, тя ми се стори мило момиче и имаше пари. А, ето чайникът свири.
Жената отиде в кухнята. Глицки се изправи и я последва.
— Значи е имала работа?
— Да, обаче къде работеше? — Тя напя водата в един чайник. — „Липтън“ става ли?
— Разбира се — прие Глицки. — Къде работеше?
— Само минутка. Ей сега ще се сетя. — Тя се обърна и го поведе обратно към дневната. — Аха, ето — възкликна жената.
— Как се казваше онова място? Ах. Легла, постелки и завивки или нещо подобно. Нали се сещате, почти в центъра.
Глицки наистина знаеше мястото. Беше голям магазин за стоки за бита, в който работеха вероятно стотици служители. Глицки, който си помисли, че това ще е следващата му стъпка по тази следа, попита дали Миси е плащала наема си с чек.
Госпожа Гътри се замисли, отпи от чая си и каза, че е било така.
— Дали случайно не пазите някои от квитанциите? Може да е оставила нещо в банката преди смъртта си?
Тя кимна:
— И това го знам от Нат — нищо не хвърлям. Просто пазя. Бог да го благослови, прав беше. Тези копелета от данъчното. Чакайте, това беше миналата година, нали? Папката й трябва все още да е сред документите ми.
В съдебната зала Кунео все още беше на свидетелското място като свидетел на Роузън. Фойерверките от предишните му показания бяха само въведение. Все още не бяха стигнали до доказателствата. Само че след следващата почивка положението щеше да се промени.
— Инспектор Кунео, търсехте ли нещо конкретно, когато извършихте обиска в дома на обвиняемата?
— Разбира се. Не можеш да получиш заповед за обиск, без да направиш списък на конкретните неща, които търсиш. — Кунео и съдебните заседатели вече добре се познаваха. Сега самото олицетворение на търпелив наставник, той се обърна с лице към тях. — Списъкът с нещата, които търсиш, е част от заповедта за обиск.
— Добре — каза Роузън, — и какво бяхте включили в списъка на първата заповед за обиск?
— Дрехите, с които беше облечена в нощта на пожара.
— Намерихте ли тези дрехи?
— Да, бяха в дрешника и в коша за дрехи в голямата спалня. Спортните обувки, с които е била обута, а също панталонът и синята риза.