— Не разбрах за пожара от телевизията.
Той чакаше.
— Ходих в един бар. Телевизорът беше пуснат.
— В кой бар?
— „Харис“ на Филмор. Паркирах пред дома на Карин и останах там, докато се стъмни, а когато тя не се прибра, разбрах, че е някъде с Уил и просто реших… реших, че и аз трябва да му изневеря. Да му го върна. Децата ми, особено момичетата, не бива да узнаят, че съм извършила това. Аз не правя такива неща, Дизмъс, никога досега не съм правила. Но бях изпаднала в паника. Животът, който бях живяла от двайсет години, беше свършил. Знам, че го разбираш.
— Не знам какво разбирам — каза Харди. — Кой те взе оттам?
— Там е работата. Уплаших се. Изпих една маргарита и говорих с някакъв тип около час, но… както и да е… пожарът ме спаси.
— По телевизията?
— Да.
— И ти трябваше да отидеш на мястото на пожара, защото гори къщата на свекъра ти?
— Да. Беше само на няколко пресечки. Трябваше да отида. — Тя отново докосна ръката му и този път задържа своята там. — Дизмъс, наистина се случи това. Това направих. Затова не можех да ти кажа. Трябва да ми повярваш. Това е истината.
Още сълзи, този път на Франи.
Лицето й бе набраздено от сълзи, докато седеше, гушнала Закари, с Трея от едната си страна и Рейчъл от другата. Седяха на дивана в дневната на Глицки. Трея, все още изтощена, въпреки това бе успяла да се облече. Рейчъл бе необичайно притихнала, явно заразена от сериозността и напрежението на възрастните. Седеше притисната до Франи и държеше обутото краче на братчето си в малката си ръчичка.
Веднага щом бе научила новината, Франи дойде, за да разбере с какво може да помогне. Най-малкото, донесе им вечеря за днес. Обади се на съпруга си и му каза да се срещнат в дома на Глицки веднага щом се освободи — нещо не било наред със сърчицето на бебето. Можело да се наложи да вземат Рейчъл при тях у дома, ако се налагало.
— Изглежда направо съвършен — каза тя, подсмърчайки.
— Така е — отвърна Трея. — Просто все още не знаят много.
— Обаче знаят, че не е стеноза на аортата — каза Глицки, но гласът му не звучеше особено убедително. Той и останалите мъже — баща му Нат и Дизмъс Харди — седяха на столове от отсрещната страна на малката стая. Глицки разказа набързо за първото посещение на кардиолога, за двете възможности за състоянието на Закари, които му бе представил. ВСД била по-добрата прогноза и те се надявали да се окаже тя. — Затова ни се иска да вярваме, че имахме късмет, макар че в момента не изглежда точно така.
— Сигурни ли са, че е дупчица в сърцето му? — попита Харди.
— Да — отвърна Трея. — Тази сутрин потвърдиха.
— Но това може да се промени? — попита Франи.
— Няма да се промени фактът, че е дупчица — каза Трея. — Обаче няма да се окаже, че е стеноза на аортата, ако това имаш предвид. Не допускат да е това.
— Сигурни са, Трей — обади се Глицки в желанието си да бъдат точни. — Не е стеноза на аортата. В момента им прилича на безвреден шум на сърцето. Така казват.
— Лошото е, че засега не могат да направят никакви прогнози — каза Трея. — Той може да посинее утре, или още днес, или през следващите пет минути…
— Или никога — намеси се Глицки. — Може би.
— Да, или никога — съгласи се съпругата му.
Осемдесетгодишният Нат Глицки се изправи и прекоси стаята:
— Време е малчуганът да се запознае с дядо си — каза той, — ако някоя от вас, красавици, се дръпне и направи на стареца малко местенце.
— Кого наричаш старец? — възрази му Франи и му направи място.
Харди даде знак на Глицки и двамата отидоха в кухнята, където останалите не можеха да ги чуват, ако говореха тихо. Хорди извади от кафявата хартиена торба голямата тенджера, която бяха донесли, после свали фолиото от отвора й. Франи бе приготвила световноизвестните си бели макарони със сирене и наденички. Бяха все още топли. Харди ги пъхна във фурната, след това издърпа една маруля от другата торба.
— Купа за салата? — попита той. — Глицки я извади от бюфета и му я подаде, а той го попита: — Ти държиш ли се?
— Малко съм замаян — въздъхна дълбоко той. — От време на време. В болницата беше доста зле. Когато лекарят ми каза да се надявам да е само дупчица в сърцето, ми се прииска да го убия.
Харди мълчеше. Той бе преживял смъртта на свое дете. Познаваше чувството.
— Непрекъснато си повтарям, че това е малкият дявол — продължи Глицки. Белегът на устната му изпъкна, докато той се бореше с чувствата си. — Утре ще ходим в болницата за още изследвания. Тогава ще стане ясно.
— Утре?
— Искат да го наблюдават отблизо през първите дни — кимна Глицки.