— Но на вас не ви се струва така. — Не беше въпрос. — Вие познавате Катрин добре и знаете, че не е така, нали? Тя ми каза, че двете сте доста близки.
— Защо иначе ще идвам в съда всеки ден? Тя трябва да знае, че не всички от семейството са я изоставили. — Прехапа устни. — Искам да кажа, че Уил и майка ми… просто толкова е жестоко. Не знам защо той постъпва така.
— Бракът им е бил разклатен още преди това — каза Харди. — А сега с това, с нейните обвинения срещу него, е истинска война.
— Не знам защо Катрин говори тези неща за секретарката на Уил и за него. Можеше просто, знам ли, да го запази само между тях. Това е една от причините мама да е толкова бясна.
— Значи не смятате, че Уил е имал любовна връзка?
— Не знам. Просто ми се струва толкова подло, не мислите ли? Не ми се иска да вярвам, че би излъгал децата си. Толкова хора имат любовни връзки и се развеждат.
— Така е, обаче Уил не иска децата му да мислят, че той е причината. Би предпочел да смятат, че вината е нейна. И особено, след като днес в съда Кунео каза, че тя му се е сваляла.
Сега вече тъмните очи гневно проблеснаха:
— Това беше ужасно! Този човек е отвратителен! Забелязали ли сте как непрекъснато се движи, подскача, потропва, все едно е взел наркотици или нещо подобно? Не е възможно Катрин да е направила подобно нещо. Просто не е. Само че при всички тези обвинения разбирам защо хората не биха се замислили по-сериозно.
— Вие вярвате ли на Катрин?
— Да, но вярвам и на Уил. Той ми е брат. Моята кръв. А тя йода не става, нали знаете. — Мери въздъхна дълбоко. — Всичко ми прилича на някакъв ужасен кошмар. Така ми се иска вече да се събудим.
— Така е, знам. — Харди се възползва от възможността да подеме темата: — Вече ви отнех доста време. Искам да ви попитам нещо конкретно, ако нямате нищо против.
— Не, разбира се. Ако това ще помогне на Катрин…
— Чудесно. — Харди не искаше да й даде възможност да се замисля много. — Спомняте ли си следобеда на пожара, когато Катрин отишла да се срещне с баща ви и открила какви са плановете му за Миси и за семейството? Онзи ден прехвърлях всичките си разговори с нея и подробностите, които ми съобщи, и се натъкнах на факта, че веднага след като е излязла от дома на баща ви — много преди пожара — тя ви се е обадила. Спомняте ли си това?
— Разбира се, спомням си много добре — кимна Мери. — Беше много разстроена.
— Ами вие?
— Аз също се разстроих, предполагам, но ние двамата с Карлос се справяме добре. Не ми харесваха намеренията на татко, но не виждах как можем да му попречим. — След това явно си даде сметка какво е казала и закри устата си с ръка. — Не исках да прозвучи така. Никой нямаше да се опитва да спира никого. Просто бе много срамно, че татко е толкова лековерен.
— Имате предвид с Миси?
Тя кимна и каза:
— Само че той сам си печели парите, така че има право да ги харчи както си поиска. Без да се съобразява със семейството.
— Вие вярвахте ли, че Миси обича баща ви?
— Нито за миг.
— Добре, да се върнем за малко на телефонния разговор. Защо ви се обади Катрин?
— Мисля, че защото бяхме приятелки. Непрекъснато си говорехме. Освен това синовете ни са горе-долу на еднаква възраст, така че и това ни свързваше. След като си тръгнала от дома на татко, тя искаше цялото семейство да узнае, за да можем да решим какво да правим. Само че двете с Бет не бяха много близки — Бет е много сериозна и не е такава бъбривка като мен, — а и Катрин не искаше да се обади на мама.
— Значи вие им се обадихте?
— Да, спомням си, че веднага се обадих на мама, но не и на Бет. Тя не обича да я безпокоят на работа. Сега си давам сметка, че може би трябваше отново да позвъня на Катрин и да я поканя да дойде на футболния мач на Пабло. Така щяхме да успеем да си поговорим и нещата да се успокоят. Ако го бях направила… — поклати глава тя. — Както и да е, не го направих. За това ли искахте да ме питате? За обаждането?
— Почти. Това е част от алибито на Катрин и исках да изясня хронологията на събитията, преди да я призова на свидетелското място. — Това изобщо не беше вярно, обаче звучеше достоверно и Мери се хвана. — Има обаче и още нещо.
— Разбира се.
— Какво можете да ми кажете за пръстена?
Тя поклати глава:
— Този глупав пръстен. Какво искате да знаете?
— Всичко, за което се сетите.
Тя се замисли за момент:
— Ами това е най-глупавата постъпка на татко — да й купи онова нещо. И че след това ни каза колко струва. Шестцифрена сума, така ни каза, все едно най-сетне бе успял да стане член на някакъв много специален клуб. Точно оттук започна всичко… искам да кажа, че оттогава всички започнаха да гледат на Миси сериозно. А и мама! Направо щеше да умре. Похарчил е повече от сто хиляди долара за този камък на пръста й! Той никога не бе подарявал на мама годежен пръстен. По онова време са можели да си позволят само две златни халки. Но когато татко купи това чудовищно нещо за нея… — Тя поклати глава и остро въздъхна при спомена. — Както и да е. Та така за пръстена. Защо?