Беше безотговорно — трябваше да отиде при Браун и още днес да поиска прекратяване на процеса, а след това напълно да се оттегли. Заля го вълна на омерзение към самия него и си даде сметка, че е провалил Катрин и дори себе си. Беше неподготвен. Трябваше да се оттегли.
Само че Катрин продължи да обсъжда въпроса с кандидатурите.
— Точно затова се караха. Заради кандидатурата.
— Извинявай — каза Харди. — Кой се караше?
— Миси и Пол.
— Кога? — едва не заекна Харди.
— Дизмъс! През онзи ден. Не помниш ли, че ти казах, че са се карали?
Макар това да не заличи отвращението, което Харди изпитваше към себе си, той си даде сметка, че снощи, докато бе препрочитал бележките си, си е припомнил този факт, за спора. Само че не бе видял никаква връзка с делото. И сега не виждаше.
Само че Катрин продължи:
— Затова Миси не беше там, когато аз отидох. Тръгнала си много разстроена същата сутрин.
— Защо си е тръгнала разстроена?
— Защото не искала Пол да се кандидатира.
— Защо не?
— Мисля, че най-вече заради къщата. Посветила на ремонта цяла година, а сега изведнъж да се местят във Вашингтон? Не я виня.
— Това ли ти каза Пол?
— Какво? Че тя не иска да се местят? Не. Каза ми, че тя има параноя по отношение на правителството и на проверката на миналото им, което той намирал за нелепо. Тя изобщо не искала да се захващат с подобно нещо. Смятала, че ще бъдат предубедени, защото е чужденка. Просто не искала да се замесва. Това я плашело.
— Но Пол е искал да бъде номиниран, така ли?
— Дали е искал? Дали Пол Хановър е искал национално признание за целия си живот, посветен на служба на обществените и на частните интереси? Папата ходи ли по нужда и гората? Разбира се, че искаше. Каза, че Миси ще се съгласи. Нямало да скъсат заради това. Обичали се. Щяла да разбере, че няма от какво да се притеснява. Сутринта й бил казал, че въпреки всичко ще се кандидатира, затова се скарали и тя си тръгнала.
— А след това се върнала, точно навреме, за да бъде застреляна — отбеляза Харди.
Това отрезви Катрин.
— Да, направо е улучила момента, нали?
В крайна сметка Харди си помисли донякъде с облекчение, че този факт може да се окачестви интересен и дори интригуващ, но без връзка. Скарването на Пол и на Миси в деня на смъртта им не е бил причина някой от тях да убие другия. Някой друг бе убил и двамата. При това положение Харди оставаше само с пръстена и с въпроса за алибито на Тереза Хановър за нощта на пожара.
В този момент приставът почука на вратата и съобщи, че е време да тръгват за залата. Харди, който беше в опасно емоционално състояние, трябваше едва ли не да си прехапе езика, за да се въздържи да каже на пристава да не слага белезници на клиентката му и че не е нужно да я унижава така.
Но знаеше, че това би било напразна загуба на време.
Белезниците щракнаха около китките й.
24
Мариан Браун беше съдия във Върховния съд, когато Бари Бандс все още играеше бейзбол в гимназията Сера в Сан Матео. Кабинетът й издаваше дългият й стаж с необичайния за подобно място домашен уют. По цялата задна стена бяха поставени вградени полици за книги, няколко големи килима бяха закрили учрежденския линолеум, на едно-две места бяха окачени приятни пейзажи от Калифорния. Завесите под аплиците смекчаваха огромните прозорци, а тапицираните мебели за посетителите й бяха съвършено различни от обичайните за кабинета на един съдия няколко метални стола пред внушително и внушаващо дистанция бюро.
Само че приятната обстановка не помагаше на никого от присъстващите в стаята да се почувства по-удобно в момента. Никой не остана изненадан, когато Браун извика в кабинета си Кунео и двете страни, веднага щом приставът й съобщи, че те са се явили в съдебната зала. Тя беше накарала пристава да донесе брой от днешния вестник „Кроникъл“ и да нареди на съдебните заседатели да не разговарят помежду си, дори на най-обикновени теми, докато тя не се появи в съдебната зала.
Сега Харди се бе облегнал на библиотеката, пъхнал ръце в джобовете си, а Крис Роузън подпираше стената до него. Джан Сондърс беше донесла портативния си стол от съдебната зала и наместваше стенографската си машина на ниската масичка пред дивана. Браун, мълчалива като каменна статуя на Буда, седеше на бюрото си и пиеше кафе, като умишлено се правеше, че не забелязва присъствието на всички останали, и разгръщаше сутрешния вестник. Чакаше Сондърс да се приготви да запише разговора и не беше склонна да си бъбри с хората, за да намали напрежението, преди да настъпи моментът. Всъщност според Харди тя целеше точно нарастване на напрежението.