В крайна сметка Браун успя да въдвори ред в залата. Но машинациите, предупрежденията, нарежданията и другите баналности отнеха цялата мъчителна сутрин. Браун обяви, че съдът ще възобнови работата си следобед с кръстосания разпит на Харди на сержант Кунео.
Удари с чукчето си и заяви, че дотогава съдът се оттегля.
Глицки и Трея реагираха по различен начин на бремето, което стовари върху плещите им тревогата за живота на детето им. Реакцията на Трея сигурно бе свързана с физическото изтощение от самото раждане. Откакто бяха довели Макари у дома, тя почти през цялото време спеше и се събуждаше само за да го нахрани и за няколко часа през миналата нощ, когато семейство Харди и Нат се бяха отбили. Глицки, от друга страна, не беше спал повече от няколко часа.
Вече беше почти десет часа в събота сутринта и той се бе събудил още на разсъмване, след като най-сетне бе успял да задреме към 2:20 или поне тогава си спомняше, че бе погледнал часовника в спалнята за последен път. Рита, тяхната домашна помощница и бавачка, бог да я благослови, се бе отзовала и отново се бе настанила в стаята на Рейчъл, и двете гледаха телевизия в стаята на децата, а звукът почти не се чуваше. Имаха час при кардиолога на Закари след три часа и докато седеше в кухнята пред изстиналата и недокосната чаша чай, Глицки се взираше в циферблата и се питаше кога да събуди жена си. Ако имаше нужда да поспи още час и дори малко повече, той беше склонен да не я безпокои.
Разбира се, през този час, откакто бе станал, Глицки бе прочел сутрешния вестник и се бе обадил на Джеф Елиът в „Кроникъл“, на кметицата, в кабинета на Харди и в собствения си кабинет. Първите трима все още не му бяха позвънили обратно на домашния му номер. Гласовата поща в работата му беше препълнена със съобщения от репортери и дори от неколцина колеги, включително от страна на шефа на полицията Франк Батист, който го окуражаваше и предлагаше помощта си — обаждане, което го зарадва. Само че повечето от нещата, които се случваха извън стените на дома му нямаха значение за него. Нищо не беше толкова важно, ни най-малко, колкото здравето на сина му.
От негова гледна точка страховитата и ужасна перспектива беше, че въпреки всички обнадеждаващи приказки за най-добрия възможен сценарий, детето най-вероятно ще трябва да се подложи на сърдечна операция през следващите дни или седмици, веднага щом наедрее достатъчно и състоянието му се стабилизира, за да я преживее. Тази вероятност бе надвиснала над неговата глава и над главата на Трея като ужасен облак.
Все още имаше вероятност да изгубят детето си.
Мисълта направо го парализираше и в същото време му действаше като наркотик, като бариера, възпираща реакциите му, които в противен случай биха били предизвикани от събитията в реалния свят — гняв, обида или усещане за предателство. Очевидно градът беше настръхнал срещу този така наречен заговор между него, Кейти Уест, Дизмъс Харди и Катрин Хановър, само че Глицки не се чувстваше длъжен да опровергава каквото и да е и дори да отговаря на молбите на пет-шест репортери от различни медии. Сякаш всичко се случваше някъде другаде, може би по телевизията. Просто поредната история, която щеше да отшуми, когато фактите станат ясни, защото просто не беше истина.
Истина бе, че в един часа щяха да водят Закари на лекар, за да проследят напредъка или липсата на напредък. Що се отнася до Глицки, това беше целият свят.
Той отиде в затъмнената спалня за пети или за шести път тази сутрин. Закари все още беше увит и спокойно спеше. Трея, завита от глава до пети с одеялата, не помръдваше. Той се върна на светло, отиде в дневната, седна до прозорците и се загледа към улицата. Беше облечен със същите дрехи, които бе носил целия ден вчера.
Пъхнал ръце в джобовете си, той стоеше заслушан в далечното бръмчене на детския телевизионен канал в далечния край на коридора и наблюдаваше как се сипе дъждът.
Когато Глицки извади от джоба си късчето хартия, за миг не можа да се сети откъде го има и какво е значението му. На него с женски почерк и с молив бе написано нещо едва различимо. Тогава си спомни — Рут Гътри. Тя му беше написала името на магазина, в който беше работила Миси Д’Амиен, а също така името на банката и номера на банковата й сметка. Снощи Харди беше казал, че се съмнява Миси да има някакво значение за процеса, а след тазсутрешната вестникарска бомба за нелепия заговор, случаят като че ли се бе насочил в съвършено нова посока, която щеше да изтласка и двете жертви от центъра на вниманието. Да не говорим въобще за изчезналия пръстен, който му се струваше много по-обещаваща следа за разследване.