Разменяха си семейни новини и клюки. Дъщерята на Трея, Рейни, тъкмо си бе идвала за зимната ваканция през декември от „Джон Хопкинс“ заедно със синовете на Ейб — Айзък от Лос Анджелис, Джейкъб чак от Милано и Оръл от Сан Хосе. И разбира се, Нат и Рейчъл. Пълно събиране. Голямото семейство на Глицки бе празнувало Ханука и Коледа, преди всички отново да се пръснат в различни посоки.
— Радвам се, че Нат успя да види всички за последен път — каза Глицки. — Най-вече за това.
— Какво искаш да кажеш с това „за последен път“? — Оръл беше наклонил кухненския стол на двата му задни крака и седеше с помръкнало лице. — Нат е добре, нали?
— Така ми се струва. Защо питаш?
— Защото преди малко се изрази така, все едно умира.
— Доколкото мие известно не умира, но той е на осемдесет и пет години, Оръл. Няма да живее вечно.
Оръл спусна стола си и се наведе над масата:
— Боже, татко, направо ме убиваш.
— Какво?
— Какво. Не всичко свършва зле. Ето това.
— Не смятам подобно нещо.
— Напротив. Погледни ме. Помниш ли, че когато бях на тринайсет или на четиринайсет години, започнах да заеквам след смъртта на мама и ти си помисли, че никога няма да престана?
— Добре, и? Всички останали също смятаха, че няма да спреш.
— Да, обаче спрях, нали? После пък си мислеше, че няма да срещнеш друга жена, достойна да замести мама, нали? — Той се обърна към втората си майка. — А я погледни тук на тази маса. Voila. Тя се оказа достойна, а това трябва да ти говори нещо.
Трея наклони глава с усмивка:
— Благодаря ти.
— Да, но…
— След това, ако си спомняш, ти получи инфаркт, обаче после напълно се оправи, а година по-късно те простреляха. А, да, но преди това се роди малкото ти момиченце, което спи в другата стая, докато ние тук си говорим.
— Чакай, чакай. Таим аут — направи знак с пръсти Глицки. — Нека честно да си дадем сметка какво наистина се случи през цялото това време, освен чудодейните ми възстановявания. Добре, ти преодоля заекването. Само че майка ти почина. Наистина получих инфаркт, след това ме простреляха и имаше някои дребни усложнения в продължение на година и нещо, ако си спомняш.
— Спомням си, татко, обаче погледни какво стана. Ти се оправи след усложненията. Не умря.
Само Глицки нямаше току-така да се откаже от мирогледа си:
— Да, оправих се навреме, за да ме понижат и да ме направят чиновник.
— А оттам те повишиха преди половината от хората с твоя чин и сега си заместник-началник. Много по-нависоко, отколкото някога си мислел, че ще стигнеш.
— Или пък съм искал.
Оръл поклати глава и се обърна към Трея:
— Само аз ли виждам това? — След това отново се извърна към баща си. — Понякога си мисля — и ти също трябва да се замислиш, татко, — че бутилката е наполовина пълна. И скоро ще се напълни цялата. Разбираш ли? А не е наполовина празна.
Глицки си пое въздух и отпи от чая си:
— Всички умират, Оръл. Това е истината.
— Точно така, обаче преди това живеят. И точно това е важното. Животът. Не можеш просто да се мотаеш, без да правиш нищо, защото всички умират един ден. След сто години всички ще сме мъртви, нали?
— Трябва ли да говорим за умиране? — попита Трея.
Оръл въздъхна:
— Не говоря за умиране. Говоря за живота. — За момент сякаш остана без думи и завъртя чашата си на масата. — Вижте, знам, че сте преживели няколко много трудни дни…
— Не знаеш — каза Глицки.
— Добре, не знам. Не колкото вие, признавам. Но нали ми казахте, че хлапето вече се е преборило с най-лошите първоначални прогнози? Просто ги е заличило като вероятност? Нали е в единия процент на децата със сърдечни увреждания, при които има щастлив край?
Погледна двамата родители, които се взряха един в друг с натежали клепачи.
Оръл сниши глас. Не искаше да насилва нещата.
— Нали лекарят ви е казал, че той ще може да води нормален живот?
— Но може и да не е така — възрази Глицки.
— Да, но това важи и за мен. И за теб. Добре, може би в момента шансовете на Закари са малко по-слаби.
Глицки го прекъсна, като постави ръката си върху тази на сина си върху масата.
— Оръл, не знаеш за какво говориш. Прогнозата никак не е оптимистична, повярвай ми.
— Вярвам ти. Явно е много трудно. Явно аз не съм толкова навътре в нещата, колкото вие. Но искам да знам каква полза имаш от това, че винаги очакваш най-лошото? Че Нат ще умре преди следващото ни събиране. Че Закари няма да има шанса да живее? Погледни какво имаш в момента, татко. Погледни какво имаме всички ние. Въпреки всичко нещата се подредиха доста добре, не си ли съгласен? Нима това няма значение?