— Сигурен ли си?
— Според Катрин. Явно са се карали заради назначението му в кабинета и точно затова тя си е тръгнала последния ден, но Пол е казал на Катрин, че всичко ще се оправи. Миси нямало да го напусне. В никакъв случай.
— Значи той не е знаел — съвсем явно се намръщи Глицки.
— Надявам се, че е истина и че той не е излъгал Катрин само за да дразни семейството. Може би това е причината да ги убият и двамата. — Внезапно Харди се изпъна и се плесна по челото. — Боже, какви ги говоря? Извинявай, Ейб, насред процес съм. Малко съм стеснил фокуса. Как е момчето ти?
— Добре е — с равен глас отвърна Глицки. — В щастливия един процент от децата в неговото състояние.
— Значи можете да отдъхнете.
— Малко. — Обаче Глицки не вярваше, че ще успее да задържи оптимизма си, ако продължат да говорят за здравето на Закари, затова отново се върна към работата. — Смятах днес да направя всичко законно. Да взема жалкия ти подпис за призовката, за да може през следващата седмица да разполагаме с копия от документите.
— Искаш да кажеш с банковите сметки на Миси?
Глицки кимна:
— Надявах се да ми помогнеш да станат важни за случая. Да ги вържеш с наследството на Хановър и с липсващите пари. Ти подпиши призовката, а документите ще пристигнат направо в съда. Роузън не дава и пет пари дали ще се сдобием с тях.
— Искам да те питам нещо — каза Харди. — Как изобщо се сети за това? За Миси?
— Ти ме подсети. Колата.
Впери поглед в Харди, седнал върху плота до печката, и му разказа за поредицата от необичайни открития, които бе направил, проследявайки свързаните с Миси нишки — от адреса, който бе взел от архивите на пътна полиция, после до Рут Гътри, нейната хазяйка, и до магазина за мебели, в който Миси не беше работила, което пък го бе накарало да провери чековата сметка и другите й сметки в банката.
— Чакай малко — каза Харди, когато Глицки приключи, — значи искаш да ми кажеш, че тя е дошла в Сан Франциско преди около три години, но все още не се знае нищо за това откъде се е появила?
— Да. Явно е дошла отнякъде, където се говори френски. Обаче как се е озовала тук? Паднала е от небето. На сметката й в Американската банка има номер на социална осигуровка, така че се канех да проверя и това. Стига да подпишеш призовките. — Всъщност на Харди не му представляваше никаква трудност да изиска сведения за банковите сметки на Миси и двамата мъже го знаеха. Нямаше да му отнеме и пет минути да приготви призовките. — Просто ми се струва, че това може да помогне, Диз.
Харди усети прилив на умора — кафето не действаше достатъчно бързо. Той закри очите си с ръце, след това вдигна чашата с кафето и я пресуши. — Знам, че е така. Извинявай. Мисля си за очевидците. Само да знаех как мога да използвам тази работа с Д’Амиен. Ако е имала всички тези пари в брой, плюс пръстена, и Катрин го е знаела… Обаче това само подсилва мотива й.
— Не ти гарантирам, че нещо от това ще ти помогне за делото, но просто искам да науча повече — каза Глицки.
— Аз също, винаги. Обаче понякога просто не ми е писано.
— Така е, но би било глупаво да не проверим.
— Не и ако не е от помощ за клиентката ми, а в момента ме интересува едва ли не само това.
— Както искаш — сви рамене Глицки. — Аз и без друго ще направя каквото мога.
Харди му хвърли премрежен и привидно неприязнен поглед над чашата си с кафето:
— Голяма изненада, няма що — каза той.
Харди зави зад ъгъла в коридора и видя Катрин зад решетката на килията зад съдебната зала — седеше превита, все едно са я били и сега се предпазваше от нови удари. Когато той се приближи към вратата, тя бързо вдигна поглед, но избърса лицето си с ръце и не се изправи, не помръдна. Приставът пусна Харди вътре, той влезе и седна до нея. Лицето й още не беше напълно изсъхнало. Обгърна раменете й с ръка, притисна я до себе си и тя се разплака.
Остави я да се наплаче, като й позволи да се облегне на него, докато ридае. Когато дишането й най-сетне се успокои, той й подаде кърпа (беше се научил винаги да носи със себе си), след това я притисна окуражително с ръка и се изправи. Застана до решетките, за да я остави самичка, докато се съвземе. Погледна часовника си. Щяха да влязат в съдебната зала чак след двайсет минути, предостатъчно време. Накрая отново отиде и седна до нея.
— Много съжалявам. Не знам какво ми…
— Няма нищо.
Тя кимна:
— Опитвах се да не мисля за децата си, обаче днес и рожденият ден на Поли. — Разтреперана си пое дъх. Пропуснах всичките им рождени дни, откакто съм тук.
— Знам.
— Все още не знам как да се справя с всичко това. Как е възможно да ми се случва — направи тя жест наоколо. — Това не е моят живот, Диз. След толкова много време все още не разбирам как се озовах тук. Непрекъснато си повтарям, че трябва да бъда силна, да се държа и да не им давам нещо, което могат да използват. Но после се питам — и какво от това? Вече мина твърде много време. Вече не съм тяхната майка.