Харди отбеляза мислено, че ще му е по-трудно да се справи с Максин Уилис, но въпреки това не бе невъзможно.
За разлика от Джефи Сидън на нея не й беше трудно да посочи Катрин като жената, която бе напуснала дома на Пол Хановър половин час преди установяването на пожара. За щастие обаче Харди бе разпитвал доста подробно и нея, и съпруга й. По време на тези разговори бе открил една опора, с която смяташе, че ще успее да се оправи при този кръстосан разпит.
— Госпожо Уилис — започна той, — най-напред разпознахте жената, която е напуснала дома на Хановър през няколко къщи от вашата в деня на пожара пред един от инспекторите по палежите в нощта на пожара, нали?
— Да.
— Бихте ли разказали на съдебните заседатели за това?
Тя услужливо се обърна с лице към тях.
— Няма много за разказване. Двамата със съпруга ми живеем през три къщи от дома на господин Хановър и бяхме евакуирани в нощта на пожара, защото имаше опасност и нашата къща да пламне. Всички стояхме отвън, когато дойде един господин и се представи като инспектор по палежите към пожарната. Записа си имената и адресите ни и ни попита дали имаме нещо да съобщим във връзка с пожара.
— Той легитимира ли се?
— Да.
— На документа му пишеше ли името Сид Босио?
— Да, това пишеше.
Харди се върна обратно на масата си и извади лист от отворената си папка. Показа го на Роузън и на съдията и накара пристава да го въведе като следващото доказателство на защитата, след това се върна при свидетелката.
— Госпожо Уилис, разпознавате ли този документ?
— Да.
— Ще кажете ли на съдебните заседатели какво е това, ако обичате?
— Това са показания, които написах за инспектора по палежите, след като той говори с мен през нощта на пожара.
— Добре. В горната част на документа пише вашето име и адрес, а в долната стои вашият подпис, нали?
— Да.
— В уверение на това, че показанията ви са точни и правилни?
— Точно така. Според каквото знаех тогава.
Не беше чудно, че госпожа Уилис бе обучена в сравнение с последния път, когато Харди бе разговарял с нея. Сега тя погледна към Роузън и после отново към Харди. Знаеше какво ще последва и дори го удостои с уверена усмивка.
— Госпожо Уилис, бихте ли прочели на съдебните заседатели показанията, които сте подписали?
— Разбира се. Целия текст ли?
Харди отвърна на усмивката й:
— След името и адреса ви. Подчертания текст.
— Добре. — Тя разгледа документа за момент. — „… видях обитателката на къщата, госпожица Дамиен да излиза от постройката малко преди пожара“.
— А под госпожица Дамиен всъщност имате предвид една от жертвите в този случай, нали?
— Да, написала съм името й малко погрешно.
— Благодаря ви, няма нищо. — Харди взе листа от нея и го върна при доказателствата. — И така, госпожо Уилис, само за да изясним напълно това, вие сте дали тези показания пред инспектора по палежите Босио през нощта на пожара?
— Да.
— Така, продължаваме нататък. Следващия път, когато сте имали възможност да разпознаете човека, напуснал дома на Хановър малко преди пожара, е било по снимка, нали?
— Точно така.
— Снимка, която ви показа инспектор Кунео, нали?
— Точно така.
— Снимката, по която вие разпознахте човека, когото сте видели да излиза от къщата на Хановър през онази нощ, беше ли сред други снимки?
— Не, беше само една снимка.
— Инспектор Кунео ви показа само една снимка и ви помоли да разпознаете човека, така ли?
— Да.
Харди кимна приветливо и между другото метна поглед към съдебните заседатели. Небрежно се върна на мястото си и взе оттам публикуваната във вестника снимка на Миси Д’Амиен и оригинала, който бе изискал от „Кроникъл“. След като ги обяви за следващото доказателство на защитата, той показа лъскавата снимка на свидетелката:
— Разпознавате ли тази снимка?
— Разбира се. Това е снимката, която видях първия път, когато дойде инспектор Кунео.
— Добре, значи инспектор Кунео ви е показал тази снимка. Госпожо Уилис, знаете ли кой е човекът на тази снимка?
— Това е бившата ми съседка Миси.