— Значи той я е и издържал — каза Рейвъл.
— Вижте какво е крала — каза той. — Не е имало нужда да я издържа.
— Не мога да повярвам, че данъчните не са надушили нещо.
— Не знам. Тя е поддържала всички суми под десет хиляди долара, както забелязахте.
— Добре, но приходите.
— Може би не е подавала данъчна декларация.
— Играла си е с огъня — поклати глава Рейвъл.
— Тя не е американка. Може би не е разбирала какво прави.
— Може и да не е била американка — посочи младата жена към екрана, — обаче това е истински номер на социална осигуровка.
— Което ме подсеща…
Глицки се обади в кабинета си, но Мелиса беше отишла на обяд. Той остави още едно съобщение и се върна при компютъра.
Накрая след почти два часа — принтирайки страници, обсъждайки с Рейвъл и градейки теории — двамата стигнаха до последното извлечение при затварянето на сметката. В този момент пейджърът на колана му започна да вибрира.
— Това е секретарката ми — каза той, но когато погледна номера, се оказа, че греши. Беше Харди.
Глицки му се обади.
— Замислих се за нещо, което каза тази сутрин — каза Харди. — Нали се сещаш за колата?
— Да, сещам се за колата.
— Все още не знаем къде е.
— Знаем. Някой я е откраднал.
Усети разочарованието му дори по телефона.
— Сигурен ли си?
— Не, стигнах до този извод, защото я няма никъде другаде. Явно някой я е откраднал, а няма кой да я обяви за открадната.
— Значи не е обявена за открадната?
— Боже, Диз, нали току-що ти казах. Накъде биеш?
— Просто питам къде провери.
Глицки се опита да преодолее нетърпението си:
— Искаш ли да ти направя списък? Наистина търсих: в пътна полиция и по паркингите, в извадените от движение коли, при „паяците“…
— Какво? При кои „паяци“?
— На техните паркинги.
— Да, но и на двете компании ли?
Глицки усети пристъп на лек гняв и попита:
— Какво искаш да…? — Само че спря, защото си даде сметка, че ако колата е била вдигната през първите няколко седмици след пожара, щеше да бъде извозена до паркингите на „Тау/Холд“. Само че по-малко от шест седмици след това бизнесът бе поет от „Бейшор Ауто Тау“ и понеже оттогава вдигнатите коли се караха на техните паркинги, там беше проверил и Глицки. Прехвърлянето на договора към новата компания за вдигане на автомобилите в града не бе минало никак гладко, архивите бяха загубени или временно затрити, много коли бяха разглобени или откраднати. Понеже „Тау/Холд“ неохотно помагаше на Бейшор с неща, които да направят дейността й ефективна и продуктивна, компютърът на общината все още не беше успял да набави изгубената информация и едва ли щеше да го направи скоро.
— „Тау/Холд“ — каза Глицки.
— Просто ми хрумна — отвърна Харди.
Джоузеф Уилис беше последният свидетел и представляваше най-сериозното предизвикателство, което, разбира се, в същото време беше и златна възможност.
Ерудиран, благ, спретнато облечен с меко сако от камилска вълна, светлосиня риза и червена папийонка, съпругът на Максин не оставяше никаква възможност за несигурност по отношение на разпознаването на Катрин. Роузън го разходи из показанията му, които бяха непротиворечиви и поднесени с голяма увереност. За разлика от жена си в нощта на пожара той не бе казал на инспектора по палежите Босио, че жената, която е излязла от къщата, е била Миси. Беше заявил само, че е била жена. Уилис не си бе у дома и по време на първото посещение на инспектор Кунео, когато бе донесъл снимката на Миси във вестника, затова не я бе разпознал първоначално колебливо. И той бе разпознал Катрин първо по снимката на Кунео и след това по полицейската снимка, а накрая и при очната ставка в редица с други жени през юли.
Когато се изправяше, за да започне кръстосания му разпит, Харди знаеше, че работата му е изпечена.
— Господин Уилис, бих искал да обсъдим показанията ви за жената, която сте видели да напуска дома на Хановър през нощта на пожара и която сте разпознали като Катрин Хановър.
— Разбира се. — И Джоузеф като съпругата си знаеше, че е важен свидетел за обвинението и той също — при това с повече основание — явно се радваше на ролята си. — Така и допусках.