Прекара с Лайза Рейвъл три часа и научи, че Миси Д’Амиен се е разпореждала с парите си внимателно и вероятно доста умело — в продължение на период от около двайсет месеца и с изключение на прякото привеждане на големи суми към Леймар Констракшън, тя нито веднъж не беше прехвърлила сума пари, по-голяма от десет хиляди долара — нито за да ги има в брой, нито към друга сметка. Понякога, когато балансът на сметката й нямаше да бъде напълно изчерпан преди получаването на следващата вноска, тя изтегляше цялата наличност и оставяше само няколкостотин долара, а понякога ставаше дума дори за четири хиляди долара, предназначени за нейния сейф. Като цяло грубите сметки на Глицки показваха, че може да е откраднала и скътала около четиристотин хиляди долара.
А това означава, че поне няколко дни преди смъртта си тя е разполагала с такава сума в брой. Може би дори ги бе носила със себе си — в раничка, в куфарче, в пазарска чанта. Ако това е било забелязано от неправилния човек, Глицки знаеше, че е предостатъчен мотив за убийство. Обаче онова, което не знаеше и не можеше да си представи, ако не броим теорията на Харди, че тя се е канела да напусне Пол Хановър, беше защо ги бе изтеглила точно в този момент. Вече започваше да си мисли, че става дума за някакво изнудване. Разплащане, което се е объркало в дома на Хановър, и свидетелите/жертвите не бяха оцелели.
Смяташе, че съвпадението просто не е вариант.
Само че имаше нещо, което явно беше пропуснал и което трябваше да бъде следващата и едва ли не единствената логична стъпка, макар че конкретната посока оставаше все още неясна. Защо обръщаше толкова внимание на Миси Д’Амиен? Беше ли само от желание да докаже, че Кунео е грешал през цялото време? Или се дължеше на желанието му да възтържествува справедливостта? Непрекъснато откриваше нови факти за Миси, а в крайна сметка се оказваше, че знае още по-малко. Само че просто не можеше да се спре. Всичките тези пари, умението й, двуличието за това къде и дали изобщо е работила, екзотичното й и неизвестно минало, всичко това продължаваше да задържа интереса му. Беше сигурен, че Миси е ключът към нещо значимо. Може и да не беше ключът към собственото й убийство, обаче историята й направо плачеше за разгадаване и Глицки смяташе, че ако успее да я разплете, самият той ще може да излезе от омагьосания кръг.
И неслучайно, макар и да не можеше да предскаже точно по какъв начин, това щеше да окаже влияние и върху процеса на Харди.
Обади се на Паганучи, докато чакаше Лайза Рейвъл да приключи с фотокопирането, след това й благодари за отделеното време и за познанията й. Когато излезе от сградата, шофьорът му го чакаше откъм Киърни Стрийт по посока центъра на града. Дори в следобедния час пик не им отне и петнайсет минути, за да стигнат до централния офис на „Тау/Холд“, който се намираше на няколко пресечки на юг от Съдебната палата на Таунзенд.
Голям склад от кафеникави тухли, който сега съвсем явно бе изоставен — от улицата мястото изглеждаше така, като че ли там от десетилетия няма никакви признаци на живот. Големите автоматични врати бяха затворени и отпред, и отстрани. Няколко прозореца високо горе от всичките три видими страни бяха изпочупени и сега бяха черни назъбени дупки, а други, покрити с паяжини, прах и сажди, бяха станали непрозрачни. Паганучи спря точно пред входа с лющещата се бяла боя и с избеляващата табела. Превключи на скорост за паркиране, загаси двигателя, излезе и отвори на Глицки вратата към влажния и носещ песъчинки вятър.
За голяма изненада на Глицки входната врата беше отворена. Той влезе и зави към административния офис, който беше иззидан, за да прилича на нормално планирана стая. Десетина метални бюра бяха разположени в ограденото пространство зад рецепцията. Повърхностите на всички тях бяха празни с изключение на един компютър, телефон, попивателна хартия и два двуетажни метални рафта за документи. Не видя никого, но чу някъде да свири радио, затова мина покрай рецепцията и след това зад нея, следвайки звука. В ъгъла на по-големия кабинет се гушеше един по-малък и в него Глицки завари двама мъже на средна възраст, които играеха карти — май на нещо като сантасе — върху съвсем празната повърхност на едно бюро.
— Кой печели? — попита той.
Пълният мъж с лице към него го погледна и не показа никакво учудване при вида на едрия, облечен в униформа чернокож полицай, застанал на вратата на кабинета му.