— Точно така. Спомням си, защото дойде на рождения ми ден и ми донесе цвете. Значи Дорис дойде на десети май и повече не се появи.
— Обявихте ли я за изчезнала? — пита Харди.
Стюарт се опитва да не се издаде, че намира въпроса за глупав, но не успява напълно.
— Не, господине. Опитваме се да храним възможно най-много бездомни, но не ги водим на отчет.
— Но не ви ли се стори странно, че тя просто е престанала да идва?
— Не. Непрекъснато се случва. Хората идват и си отиват.
— Знаете ли нещо за нея? — намесва се Глицки. — Къде живее? С кого?
— Не живее, или по-скоро не живееше, никъде. Кажете го както искате. Обикновено идваше тук сама. Сядаше сама, ако имаше възможност. Само че какво от това? С мен се държеше приятелски и беше разговорлива, ако човек съумееше да я подкани. Всъщност беше доста образована. Навремето е учила в колеж.
— На каква възраст беше? — пита Глицки.
— Трийсет, четирийсет, някъде там — свива рамене преподобният. — Беше преди всичко гладна.
— И двете с Миси са се сприятелили? — минава на въпроса Глицки.
— Не бих се изразил точно така. Понякога просто сядаха заедно, това е. После тя дойде един ден, имам предвид Дорис, усмихната до уши, показва си зъбите — оправени и избелени. Знаете, че в болниците за бедни обикновено не предлагат стоматологични услуги, затова някой я попита и тя каза, че си е намерила ангел пазител. Това беше всичко. Наистина това си спомням. Нищо свързано с Миси. Просто поредното чудо, каквито се случват непрекъснато.
Изражението на Харди е съсредоточено. Здраво е стиснал зъби и устни. Глицки благодари на преподобния и двамата излизат заедно навън.
— Тя е платила на Дорис, за да си осигури медицинския картон — казва Харди. — Знаела е, че ще я убие.
— Може да не е знаела още, когато е убедила Дорис да си оправи зъбите — казва Глицки. — Може би просто се е подготвяла, ако някога й потрябва.
Глицки знаеше, че е Дейвис, Калифорния, има филиал на Калифорнийския университет, но само толкова. Никога не бе спирал в относително скъпото колежанско градче, което се намираше на петнайсетина километра на югозапад от Сакраменто. Мъглата се бе вдигнала и сега около колата се сипеше ситен дъжд, който беше достатъчно силен, за да се наложи да пусне чистачките си на постоянен режим.
Слезе от магистралата, потънал в размисъл, и по невнимание пое по погрешната отбивка, докато не се озова пред някаква хирургична клиника до суши бар, което му се стори толкова нелепо, че веднага излезе от вглъбеността си, осъзна, че е сбъркал пътя и зави обратно. Насочи се отново към центъра на града и зачака в една учудващо бавна и дълга редица коли. Десет минути по-късно разбра причината. Някакъв гений на малкото градско планиране явно беше решил, че ще е прекрасно, ако петте ленти на магистралата преминат през фунията на тесен двулентов тунел под старата железопътна линия. Само че Глицки отдавна живееше в Сан Франциско и задръстванията се бяха превърнали в част от ежедневието му. Ако допускаше задръстванията да го притесняват, трябваше още преди години да е преживял нервен срив. Светофарът на едно кръстовище малко по-напред, точно преди тунела, който вече два пъти беше светнал червено. Нямаше да отнеме много време, още няколко минути. Щеше просто да изчака.
Една седмица след края на процеса и пет седмици преди днешния ден специалният агент от ФБР Бил Шайлър седи заедно с Глицки на първия етаж в едно от уединените сепарета на ресторанта на Лу Гърка срещу Съдебната палата. Много след края на работното време, почти девет часа, а Глицки все още не се е прибрал у дома. Всичко, което прави по случая Хановър, а той работи по случая вече цяла седмица, върши извън работното си време.
Двамата мъже се познават служебно повече от шест години. Само че не е никак лесно със застъпващите се правомощия, различните процедури и приоритети. Федералните и местните полицаи не се разбират по мед и масло. По-скоро имат търкания. Това ще стане по-ясно откогато и да е.
— Да — казва Шайлър.
Обхванал с ръка чашата си с горещ чай, Глицки кимва. Не е учуден толкова от това признание, колкото от внезапния прилив на гняв, който усеща да се надига у него.
— Да не искаш да ми кажеш, че си знаел?
— Не съм знаел лично, но да, някой в бюрото е знаел.
— И който и да е бил той, не е сметнал, че е нужно да го спомене пред полицая, разследващ двойно убийство?