През 1991 г. двамата с Филип сключват брак на пищна церемония, на която присъства елитът. През същата година група умерени, но предимно радикални ислямисти, наречени Ислямски фронт на спасението, ИФС, за пръв път печелят парламентарните избори. Тази победа кара управляващата партия в Алжир, Национален освободителен фронт (НОФ)да обяви ИФС извън закона, а това на свой ред води до първия яростен сблъсък между ИФС и НОФ, който само за една година се превръща в истинска гражданска война.
Моник и Филип не са тясно свързани с политиката. Наистина, и двамата произхождали от висшите кръгове и се движат предимно в това общество. Само че рядко излизат от средата си и от семейния кръг на семейство Сулез, състоящо се от лекари, инженери, професионалисти и техните образовани, изтънчени и обиколили света роднини. Младоженците са доволно младо семейство, работят неща, които смятат за важни и които възнамеряват да продължат да работят независимо кой е на власт. След като Моник забременява, светът й става още по-тесен, въпреки че гражданската война ескалира из цялата страна и навсякъде около тях.
Идеалистично настроен и необвързан с никоя от враждуващите групировки, Филип при възможност дава дежурства в спешните отделения и в полевите болници и на двете страни. Понякога изобщо не става дума за клиники, а за нощни обаждания, за ранени и умиращи хора пред вратите на къщите им.
Междувременно клането продължава с неотслабваща сила, докато правителството най-накрая не извежда нещата на друго ниво. Всеки, заподозрян като симпатизатор на ИФС, просто изчезва сред слухове за масови гробове и за мъчения. Правителството раздава оръжие на доскоро мирни граждани, а това води до нови нарушения на реда, при които съседи се избиват помежду си, а въоръжени банди от най-обикновени крадци създават допълнителен хаос и объркване. От страна на бунтовниците, една отцепила се нова организация, наречена Въоръжена ислямска групировка, ВИГ, подема ужасяващо отмъстително клане, като по този начин заличава понякога цели села и избива десетки хиляди граждани. Предпочитаните средства, с които си служи, са терористични актове, коли бомби и отвличания — след което прерязва гърлата на жертвите, — а това прави конфликта още по-страховит.
Разбира се, Филип и Моник обмислят възможността да напуснат страната. Вече имат и син, Жан-Пол, когото трябва да защитават. Другите от семейството биха ги разбрали. Само че останалите им роднини не искат да бягат. Тук е домът им. Те и хората като тях, изпаднали в сходно затруднение, смятат, че е техен дълг да останат. Постепенно Филип и Моник се убеждавате същото. Те ще бъдат единствената надежда за страната си след края на сраженията, които рано или късно ще престанат.
Само че те не престават навреме за Филип и за Жан-Пол.
Посред нощ в дома им нахлува въоръжен ескадрон от двайсет души от правителствените части за сигурност. Информатори са съобщили на властите, че са виждали Филип да лекува ранени на ВИГ. Значи той е поддръжник на ВИТ. Завличат го извън къщата, на улицата пребиват до несвяст Моник с прикладите на оръжията си, а тя се бори, пищи и се опитва да ги възпре. Когато идва на себе си, Филип го няма, вратата на дома й зее отворена и почти всичко вътре е унищожено. Мъртвото тяло на Жан-Пол лежи в единия ъгъл на стаята му заедно с изпочупените играчки и раздраните плюшени играчки на пода около него.
На това място Глицки вдига ръка:
— Схванах картинката. — Спира и обяснява: — В момента не съм в състояние да слушам разкази за мъртви бебета.
Томас спира насред разказа си и присвива черните си като обсидиан очи с нетърпение и дори с гняв. След това се овладява. Глицки остава с впечатлението, че той знае за Закари. Това го трогва.
— Разбира се, няма проблем — казва Томас.
Съсредоточава се и продължава оттам, където е спрял.
След като правителствените главорези убиват съпруга й и сина й, Моник се преобразява и поради нуждата от отмъщение, и поради яростната си омраза към правителството и най-вече към така наречените части за сигурност. Само месец след двойната трагедия, която е преживяла, тя минава в нелегалност и се присъединява към революционните бригади.
По онова време революционерите все още нямат силна организационна структура или дори последователна политическа платформа. Обединява ги желанието им да свалят настоящата власт и да я заменят с ислямско управление, само че няма централно командване и дори консенсус каква точно ислямска структура ще възприеме страната след победата им. Типичното ядро се състои от немного сплотена група от десет до двайсет и пет човека. Повечето от тях, разбира се, са мюсюлмани, но много християни и дори европейци са привлечени към каузата, както е станало с Моник — заради жестокостта на правителството или просто от омраза към хората на власт. Мнозина се присъединяват към бунтовниците и тласкани от омразата си към франция, която подкрепя НОФ и нейния военно доминиран режим.