Подробностите от живота на Моник през следващите няколко години са оскъдни, но е ясно, че тя се свързва с едно от ядрата. Възможно да е участвала или да не е участвала в някои от многобройните нападения и засади — тук версиите се различават, — но със сигурност е усвоила умения да си служи с различни оръжия и е участвала в планирането и финансирането на операции, особено срещу частите за сигурност като тези, убили семейството й.
Поради факта, че вследствие на кампанията на правителството броят на бунтовниците продължава да намалява, отделните ядра са принудени да се организират в още по-сплотени и тайни части. В крайна сметка ВИГ, на практика победена като армия, трябва да се откаже от окопната улична война, характерна за фазата на гражданска война на конфликта, макар че бойците продължават да извършват терористични актове, да поставят бомби и да отвличат хора. От своя страна правителството води първоначално успешна кампания на мъчения на затворниците, заподозрени като симпатизанти на ВИГ. Все по-силно маргинализирани, бунтовниците отвръщате ефективно средство, което да гарантира мълчанието на заловените оперативни лица. Ако някой от заловените проговори, избиват цялото му семейство. Не само съпрузите и децата, но и бащите, майките, бабите, дядовците, чичовците, лелите и братовчедите до трето коляно.
Най-известното такова клане се състои през 1997 г. Правителството арестува деветнайсетгодишен младеж на име Антар Рахид по подозрение за участие в отвличането на кола и убийството на нископоставен алжирски общински служител. Три дни след арестуването на Рахид правителствените части за сигурност нападат кафенето в центъра на града, от което е действал Рахид, като по време на операцията убиват още трима бойци на ВИГ и конфискуват огромно количество автоматично оръжие, пари в брой и амуниции от скривалището в мазета на кафенето. Очевидно мъченията са прекършили Рахид и той е проговорил.
На това място Глицки отново се обажда:
— Колко негови роднини са убили?
— Ще стигна до това. — Броят на убитите явно възпира дори флегматичния Томас. Той си поема дъх и се опитва да говори делово: — Сто шейсет и трима души. Нападения в самия Алжир и в съседните села през следващите няколко дни. Мъртви, преди да разберат какво става. След това заловените престават да говорят и измират в затвора.
През 1999 г. Алжир най-после има нов цивилен президент, Абдулазис Бутлефика, който дава амнистия на бунтовниците, които не са обвинени в изнасилване, убийство и други тежки престъпления. Заедно с осемдесет и осем процента от тях Моник възобновява цивилния си живот, мести се в дома на родителите си и се връща на работа в банката. Но тя се е оказала ценен организатор и стратег за ВИГ и те не искат да се откажат от нея. Това не е организация, която можеш просто ей така да напуснеш — случаят с Рахид и много други подобни случаи правят това кристално ясно. Организацията е като мафията. Няма значение дали си арестуван, ако се опиташ да напуснеш по свое желание… няма измъкване.
Към този момент, става дума за 1999 г. — продължава Томас, — там вече започват да настъпват промени. Нова фракция се отделя от ВИГ и макар нейните членове да продължават да удрят правителствени и военни мишени, те се заклеват да не провеждат нападения над граждани в страната. След всички години на убийства това печели подкрепата на хората от низините. Лидерите на ВИГ не приемат нещата по този начин, обаче те губят влиянието си и, което е още по-важно, своите членове. И финансирането си. Трябва да предприемат нещо драстично, за да привлекат верните си хора. Вече става дума за джихад, не просто за революция. Трябва да се изпълни волята на Аллах и дори да бъдат избити техни братя мюсюлмани, това е приемливо, защото те ще станат мъченици. — Томас отново прави пауза. — ВИГ решават да взривят най-голямото начално училище в Алжир. Шестстотин деца.
— Мили боже! — Глицки вдига лакти върху масата и обляга главата си.
— Но Моник отказва да помогне. Няма да отиде там. Това е прекалено за нея.