— Не разбирам как е възможно — каза Джакман. — Нали ми каза, че номерът на социалната й осигуровка дава сведения, че е починала.
— Да, когато проверих преди шест седмици. Обаче ако е открила тази сметка няколко седмици преди пожара у Хановър или дори малко след това, компютърът още няма да е регистрирал този факт.
— Тя е банков служител, сър. Знае, че ще стане така.
— Правила е това и преди, спомнете си — добавя Глицки. — Осигурявала си е нова самоличност в нов град с подправени документи. Без всякакво съмнение е знаела, че няма да сверят името със социалните. Ако никой не попита, а точно така е ставало вече десет месеца, тя ще бъде богата. Само че не знае за промените след единайсети септември.
— Какво име използва сега? — пита Джакман.
— Моника Брек.
— На бас, че хората я наричат Миси — казва Трея.
— Няма да се учудя.
Джакман се изпъва на стола си:
— Трябва да я арестуваме. Говорили с хората в Дейвис? С полицията?
— Да, сър, съвсем накратко. Има още един проблем. Разговарях с управителката на банката и се добрах до адреса, който е дала, но той май не е нейният. Не е фиктивен, но тя просто не живее там. Снощи са изпратили там няколко полицаи, за да проверят, но там живеят съвършено други хора. Така че всъщност не знаем къде е.
Джакман не остава много доволен от този факт.
— Градчето е малко. Все някой ще знае къде живее тя.
— Ще проверя.
— Така и допускам. — Джакман се поколебава. — Ейб — говори тихо, но твърдо. — Защо да не накараме тях да проверят, полицията в Дейвис? Да включат и ФБР, ако искат. Проблемът е банков, така че е в правомощията на федералните. Освен това тя е свидетел под закрила. А когато я намерят и я арестуват, нека те да я доведат тук за процеса, щом приключат с нея. Ти я откри. Не е нужно ида я водиш тук лично.
Глицки стои между съпругата си и прокурора. Няма да се учуди, ако те и двамата са на едно мнение за това какво трябва да направи, само че той няма да допусне да го въвлекат в този разговор.
— Основателен довод — кимва той, привидно съгласен.
Триста и петнайсет хиляди долара, почти четиристотин хиляди.
Отне им около час, за да преброят парите два пъти, за да са сигурни. Трейси остави двамата полицаи да работят. Към края на цялата операция Уесин като че ли изгуби търпение и няколко пъти погледна часовника си и Глицки научи, че трябва да държи реч на някакво мероприятие на Ротари клуб на обяд. Самият Глицки вече се беше поотпуснал и бе станал доста разговорлив. Каза на Уесин, че е трябвало да се досети, че шефът на управлението има обществен ангажимент — половината от живота на самия Глицки преминаваше в административни глупости и връзки с обществеността. И двамата бяха на мнение, че ако хората знаят какво е, никога няма да искат да се изкачват в йерархията. Въпреки това и двамата разбираха важността на изявата на Уесин и заработиха по-бързо. Когато най-сетне приключиха, Уесин все още имаше петнайсет минути до срещата.
Отново повикаха Трейси, за да заключи сейфа и да го върне на мястото му. Следващият най-лош сценарий според Глицки — след възможността тя отново да избяга — беше да не успеят да открият жената за ден-два, като следят магазините и кварталите и да се наложи да назначат човек, който непрекъснато да наблюдава банката, ако тя се появи, за да изтегли пари.
Глицки обаче се надяваше да не се стигне до там. Още сутринта хората на Уесин се бяха пръснали из града и на територията на университета, снабдени със снимки. Двама полицаи отидоха в пощата — разчитаха на сегашното й име, ако беше получила дори сметка за газта на това име, щяха да разберат къде живее, френският акцент я отличаваше, както и лицето й. Като оставим малкото градче, всъщност населението на по-широкия район по време на учебната година на университета беше сто хиляди души. Ако тя съзнателно се криеше — а годините, прекарани като бунтовничка в Алжир със сигурност я бяха научили как да го прави, — можеше много дълго да не я открият, може би никога. При положение, че изобщо все още е тук.
Съдейки по парите, беше тук.
Глицки и Уесин — вече станали Ейб и Мат — стояха на тротоара пред банката. Дъждът бе отминал заедно с вятъра и макар сега улиците да бяха мокри и небето да бе облачно, вече се виждаха сини късчета небе.
— Хората ми ще се върнат в участъка следобед, Ейб. Мога да те откарам до там, ако искаш. Или пък може да хапнеш нещо тук, в центъра. Знам, че не е като Сан Франциско, но има няколко прилични места, където можеш да хапнеш.