— Чух те и дори съм съгласен с теб. — Глицки се отблъсна от стената, разкърши рамене и си пое въздух. Пресегна се към топката на вратата, завъртя я и понечи да излезе.
— Ейб — спря го Лание.
Глицки се обърна с въпросително изражение и отново затвори вратата.
Лейтенантът, шеф на отдел „Убийства“, помълча още известно време, загледан в тавана, докато преценяваше дали наистина да каже каквото беше намислил. Най-сетне се реши:
— Има нещо, което сигурно би искал да знаеш. Във връзка с обаждането на Кунео от тази сутрин. Той не искаше да се разчува, най-малкото пък да стига до теб, обаче трябва да го знаеш. — Той въздъхна и изчака още малко.
— Искаш ли да позная от три пъти?
Критичната нотка накара Лание да продължи да говори:
— Може би в къщата не е била онази жена Д’Амиен. Някакви свидетели като че ли са я видели да си тръгва малко преди пожара. Кунео смята, че ако това е вярно, вероятно тя е стреляла.
— Коя тогава е била жената в къщата?
— Нямаме представа.
— А къде е Д’Амиен?
— Никой не знае.
— Аз знам къде е тя. Тя е в камерата ми, само на пет метра от мястото, където сме разположили старите си кости — каза Страут. — Там е с ужасно голяма медицинска сигурност. А по отношение на това дали е стреляла тя, би било доста необичайно, да не кажа невъзможно. Понеже в онзи момент вече е била мъртва.
Патологът стана от бюрото си. Зад него от прозореца смътно се виждаше сутрешното движение по магистралата, застинало неподвижно и в двете посоки. Мъглата явно щеше да се задържи до обяд. Докато разговаряха, Страут отваряше и затваряше един автоматичен нож.
— Тогава кой е извършителят на този безобразен фарс? След като не е била Д’Амиен?
— Преди да ти кажа това, ти ми кажи защо да е фарс, Джон.
— Защото се обадих на д-р Тошио Ямаширу — който между другото се оказа един от главните съдебни зъболекари в страната, викали са го да помага при установяването на самоличността на жертвите от 11 септември в Ню Йорк. Както и да е, обадих му се почти веднага, след като вчера научих името му от теб, и той беше така добър вчера вечерта да дойде тук със зъболекарския й картон и да сравни данните със самата нея.
— С Д’Амиен ли?
— Е, не бяха зъбите на Мерилин Монро. — Патологът затвори ножчето. — Тя е.
— Чакай, чакай…
— Добре. — Ножчето се отвори и затвори четири пъти. Зад Страут на магистралата една кола се премести напред от единия края на рамката на прозореца му до другия. — За какво мислиш?
— Разговарял ли си с Дан Кунео? За този случай?
— Разбира се. Той беше на местопрестъплението.
— Не, оттогава насам — поклати глава Глицки.
— Амииии… — проточи думата Страут — това беше само вчера сутринта, Ейб. Но отговорът е „не“. Не съм го виждал оттогава. Защо?
Пауза.
— Нищо. Просто съм любопитен.
Страут процеди през зъби кратък смях.
— Просто любопитство, значи? Ти си известен с това. — Вдигна ръка, като все още се наслаждаваше на момента. — Сериозно, няма причина да ми обясняваш защо е важно дали съм го виждал. Може би не е моя работа.
— Не е това. И аз не съм говорил с него, но Марсел ми каза, че той имал свидетел, който я е видял да излиза от къщата и да отива към колата си точно преди пожара. Имам предвид Д’Амиен.
— Може би се е върнала. Явно го е направила.
— Разумно.
— Застреляла го е, отишла е до колата си, за да вземе тубата с бензин, която иначе е щяла да бие на очи, ако я остави във вестибюла.
Но Глицки клатеше глава:
— Не. Това е възможно, ако се бе самоубила, което и двамата сме съгласни, че не би могла да направи.
Страут обмисли думите му за момент.
— Значи е някой, който прилича на нея?
— Възможно е. — Глицки се приведе напред в сгъваемия си стол. Както обикновено, беше с пълна униформа и докато стоеше приведен, стискаше фуражката между краката си. — Колко сигурен беше Ямаширу?
— Че това е Д’Амиен ли? Сто процента. Разгледа всичко в продължение на почти час. Както и да е, беше достатъчно сигурен, аз също, че да напиша името й в доклада от аутопсията.
Глицки познаваше Страут от трийсет години и знаеше, че за него това е въпрос на професионална гордост и чест. Страут никога не предаваше нещата в съда, освен ако не беше напълно сигурен. Знаеше, че може да му се наложи да свидетелства под клетва, а и доколкото бе известно на всички в общината, досега не бе допускал грешка по време на аутопсия — било за определяне на самоличността, или на причината за смъртта. Той не би се поколебал да откаже да свидетелства, ако не е напълно сигурен. Само дето никога не бе грешал. Глицки знаеше, че и сега не греши.