— Докосвал си я.
— Докосвал ли съм я? Къде? Каза ли ви?
— По ръката и по рамото.
— По ръката и по рамото. Като че ли си спомням нечие рамо и ръка. И това ли разбира тя под непристойно поведение? — Сетне попита с различен тон: — Ще подаде ли оплакване?
— Не.
— Значи твърди, че й се свалям, обаче няма да подаде оплакване? Какво става?
— Няма значение — отвърна Глицки. — Ти докосна ли я?
Кунео замълча за миг.
— Всъщност не си спомням.
— По-добре щеше да е, ако си спомняш, каквото и да се е случило.
— Добре тогава. Не съм я докосвал.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Ако съм го направил, например когато съм минавал покрай нея, е било съвсем невинно и дори не съм забелязал.
— Значи ако си направил нещо подобно, може би по погрешка, тя е реагирала твърде пресилено?
— Или е така, или просто лъже. Има подобни случаи.
— Защо й е да лъже?
— Точно това се питам и аз, особено след като няма да подаде оплакване. — Пръстите му отмерваха силен ритъм по големия барабан. Та-да-дум, та-да-дум. — Може би съм бил близо до нещо, за което не е искала да говори.
Глицки се приведе напред.
— Помниш ли какво би могло да е то?
Кунео тактува още известно време, замислен върху въпроса.
— Нищо конкретно.
— Защо отиде да се срещнеш с нея?
— Тя беше свидетелка и можеше да си спомни нещо. Знаете как е.
— Добре.
Пръстите престанаха да барабанят. Този път тишината беше още по-плътна.
— Добре какво?
Глицки се поколеба:
— Ако не си я питал за нищо конкретно и не си я посетил по някаква конкретна причина — нещо от думите й предишната нощ, което те е притеснило, нещо подобно, — хората може да се запитат защо изобщо си отишъл да я посетиш. — Той отново вдигна ръка: — Просто съображение, ако отново бъде повдигнат този въпрос.
Кунео му метна продължителен безизразен поглед.
— А вие защо й се обадихте?
— Обадих й се, защото се надявах някой от семейството да знае кой е бил зъболекарят на Миси, а тя бе единственият човек, с чиито координати разполагах. Имах късмет. — Глицки говореше спокойно за разлика от очевидния гняв на Кунео. — Чуй ме, не те обвинявам в нищо. Щом казваш, че не си я докосвал, значи е така. Ако си усещал, че трябва да поговориш с нея отново без конкретна причина, на мен това ми стига. Добрите ченгета имат инстинкт.
Барабанът издаде едно туп.
Глицки продължи:
— След като ми даде името на зъболекаря, тя говори за семейството си и за пари. Положението на всички тях ще се подобри след смъртта на Пол.
— Колко ще се подобри?
— Много.
Глицки изложи мнението си, че простодушното и небрежно изреждане от страна на Катрин на ползите от смъртта на Пол не позволяват да бъде сметната за заподозряна. Затова може би, би било най-добре Кунео да не се доближава до нея. Ако се наложело отново да бъде разпитана, можел да го направи той, Глицки. Кунео не прие аргументите му, само че не възнамеряваше да спори със заместник-началника, чието посещение тук целеше единствено да го сплаши.
— Случаят е мой — каза той вместо това. — Какво ще кажете аз да водя разследването и да ви информирам?
— Бихме могли да постъпим по този начин, само че ще изпадна в малко неловко положение пред кметицата. Тя ме помоли да участвам. Кажи ми как мога да направя това и да те оставя да си гледаш работата.
— Вече ви казах. Аз ще работя и ще ви осведомявам за напредъка.
Глицки остави бележника си.
— Ще те попитам още веднъж. Или ти ми кажи как искаш да го направим, или аз ще ти кажа как ще го направим. Достатъчно ясно ли се изразих?
След минутка Кунео кимна.
— Добре. — Извади собствения си бележник и разлисти няколко страници. — Казахте, че кметицата може да знае нещо, което не ви е казала. Попитайте я какво всъщност знае за Хановър.
— Добре.
— После вижте дали няма да можете да разберете от нея нещо и за Миси.
— Смяташ, че може тя да е била главната цел?
— Тя е също толкова мъртва, колкото е Хановър. А Катрин каза, че двамата са имали недоразумения.
— Заради ремонта? Катрин го е казала…
Кунео го прекъсна:
— Катрин, Катрин, Катрин…
— Да, знам.
— Не съм я докосвал.
— Не съм казвал, че си го направил.
Мълчание. След това Глицки извади от бележника си парче вестник, разгърна го и го подаде на Кунео.
— Това са Пол и Миси преди три месеца на някакво парти. Това е единствената нейна снимка, с която успях да се снабдя, което ми се стори малко странно, предвид на факта, че снимката на Пол излиза във вестниците на всеки две седмици. В „Кроникъл“ дори имат негова портретна снимка. Обаче нямат нищо за нея освен това.