— Не е обичала да я снимат.
— Явно не.
— Защо?
— Нямам представа.
Кунео най-сетне погледна снимката.
— Човек би допуснал, че жена с нейната външност би обичала да се снима. — Разгледа снимката още малко и тихичко подсвирна: — Определено е страхотно парче.
Въпреки това не откъсна очи от снимката.
— Виждаш ли нещо? — попита го Глицки.
— Не, нищо. Просто нелепо разхищение — отвърна Кунео, сякаш го бяха изтръгнали от някакво мечтание.
8
Кунео излезе от къщата около половин час, след като си бе тръгнал Глицки, поради което стигна в града към три и половина, много преди началото на смяната му. Допускаше обаче, че известно време няма да спазва работното си време, не и ако искаше да разреши случая, преди Глицки да се опита да си припише някакви заслуги за него.
Отделът за палежите от години работеше в една от пожарните команди близо до центъра на града. Само че в тази сграда нямаше тоалетни и помещения за преобличане за жените пожарникари, затова с цел да се отвори място за тези подобрения, инспекторите по палежите бяха прехвърлени в сегашната си сграда в един барикадиран склад на Еванс Стрийт, далеч на юг от Маркет. В подобното на пещера помещение държаха микробуса на инспекторите, както и допълнителни помпи, камиони, дълги километри маркучи и друго оборудване. Имаше и една стара пожарникарска кола, която бяха използвали по време на земетресението и на пожара през 1960 г. с тежка четиристотин килограма стълба на пет етажа, за чието повдигане бяха необходими двайсет мъже.
Бекер седеше на горния етаж до малка заседателна маса в общата стая пред малкия си кабинет. Когато Кунео влезе, той разлистваше огромните страници на някаква компютърна разпечатка. Вдигна поглед и без всякакво встъпление каза:
— Бензин „Валеро“.
— Какво за него?
— Това е запалителното вещество — почука Бекер по страниците пред себе си. — Оказа се, че имаме достатъчно добра проба от килима под женския труп. Направихме анализ със спектрометър. „Валеро“.
Кунео си дръпна един стол.
— Различни ли са? Мислех, че бензинът е един и същ.
— Не точно. — Инспекторът сложи пръст върху листа. — Този имаше формулата на „Валеро“.
— И какво ни казва това?
— За жалост не много. „Валеро“ е най-големият производител на бензин в страната. Само че, и това е добрата новина, фирмата съвсем не е най-големият лидер на пазара в града. Има бензиностанция на „Валеро“ само натри преки от Аламо Скуеър. Не е задължително нашият човек непременно да е купил бензина оттам, само че някой е купил почти десет литра оттам в сряда сутринта. Продажбите се записват автоматично и ние ги проверихме.
— Някой да е забелязал кой е бил купувачът?
— Все още никой не е питал.
Кунео изцъка с език.
— Ще намина оттам. Имам снимка на Миси. Може да излезе нещо. — Той извади бележника си, разгъна снимката и я подаде на другия мъж. — Готино парче, а?
Бекер продължително се втренчи в снимката.
— Това ли е Миси? Струва ми се някак позната.
— Знаеш ли, и аз си помислих същото. Нали чу, че наистина е била тя?
— Да. Обадих се на Страут, за да съм в течение.
Кунео барабани на стола си няколко секунди, зареял поглед в пространството помежду им. Внезапно щракна с пръсти:
— Това е. Знаех си, че има и още нещо. Докато преди малко ми разказваше за бензина, спомена нещо за „вашия човек“. Разполагаш ли с нещо, което да стеснява обръча до мъж?
— Не — каза Бекер. — Просто винаги съм смятал, че е бил мъж. Казах го и на Глицки.
— А той какво ти каза?
— Всъщност нищо. Просто ме изслуша. Защо? Да не би нещо да насочва към жена?
— Може би — отговори Кунео. — Ще те осведомя.
Глицки си каза, че ако не иска да пита кметицата направо, а той не искаше, най-добрият източник на информация за вероятно скритата връзка с Пол Хановър може би ще открие в мазето на сградата на вестник „Кроникъл“ на Пета и на Мишън. Макар момичето от рецепцията да позвъни на Джеф Елиът, за да му съобщи, че Глицки е горе и чака да се срещне с него, когато пуснаха полицая долу и го въведоха в малката стъклена кабинка на Джеф, репортерът и автор на колонки седеше в инвалидната си количка и печаташе като хала на компютъра си, явно напълно изключил за заобикалящия го свят, докато внезапно не спря и не вдигна поглед.
— Това ще ми донесе „Пулицър“ — каза той. — Имаш ли нещо против да почакаш още няколко параграфа? — направи му знак към един от столовете в кабинката си.
Глицки кимна и седна.
Кабинетът беше малък и претъпкан. Вътре имаше малко метално бюро, върху което се намираха компютърът и телефонът на Елиът, висока до кръста дъбова полица за книги, натъпкана до пръсване, и друга метална полица с едногодишното течение на вестника, на която беше облегнат чифт патерици. За стъклената стена до главата на Глицки бяха залепени няколко карикатури от „Ню Йоркър“ и някакви други. До телефона върху бюрото имаше снимка на съпругата на Джеф и на дъщерите им.