Елиът спря да пише и впери поглед в екрана си, след това вдигна дясната си ръка над клавиатурата и я стовари долу с победоносен жест. Екранът се прочисти. Обърна глава към Глицки.
— Извинявай за това, обаче материалът е блестящ. Утре ще видиш. Е, на какво дължа личната ти поява?
— Нали каза, че искаш да си поговорим? За снимката ми заедно с кметицата? За това, че има нещо, което крия от теб?
— Мисля, че просто те будалках. Да не би наистина да има нещо такова?
— Ако има, надявам се двамата с теб да можем да открием какво е.
Елиът избута инвалидната си количка иззад бюрото и се завъртя, за да застане с лице към него.
— Не разбирам.
— Не ми се ще да е така. Какво знаеш за Пол Хановър?
— Нещо друго, освен че е мъртъв ли? Това май ще се окаже свързано с кметицата, нали?
— Може би. Освен това разговорът ни е неофициален, ясно? В крайна сметка, ще видиш, че ще си струва.
Елиът кимна с известна неохота.
— Добре. С какво разполагаш?
— Не знам дали е нещо важно, но спомняш ли си, когато вчера във Фери Билдинг ти казах, че двамата с Кейти вършим една работа. Работата е там, че тя ме помоли лично да се намеся в тази история с Хановър.
— И защо ще иска подобно нещо?
— Това не е ясно. Може би смята, че двамата сме свързани.
— Значи ти ще контролираш информацията, която излиза?
— Ще ми се да вярвам, че тя не мисли това.
— Но го подозираш?
— Може би е твърде силно казано. Не знам за Хановър нищо друго освен факта, че й е дал пари за предизборната й кампания. Мислех, че може ти да си чул повече.
Елиът свали ръце от ръкохватките на инвалидната си количка и ги скръсти в скута си. Очите му се насочиха към карикатурите на преградата над главата на Глицки, но всъщност не гледаше тях. Накрая си пое въздух и отново го изпусна.
— Първо — поде той, — Хановър не й е дал просто някакви пари. Той организира вечерята за събиране на средства, която постави началото на кампанията й предишното лято. Струва ми се, че на онази вечеря тя успя да събере около шестстотин хиляди долара. Сигурно си чел за това, защото историята се появи във вестника, а не в моята рубрика. — Ухили се на малката си шегичка. — Само че Хановър, както би казал човек, беше католик по отношение на политическите си дарения. Кейти, разбира се, е демократ, само че той има вземане-даване и с републиканците.
— Откога допускаме републиканци в Сан Франциско?
— Ще останеш изненадан. Знаеш ли кой беше домакин на партито, когато миналата година президентът дойде тук, за да събере малко средства?
— И какви бяха политическите му стремежи? Имам предвид на Хановър.
— Всъщност той не се занимаваше много с политика. Имаше клиенти. Обаче чакай малко.
Джеф се върна обратно към компютъра си, натисна няколко клавиша и доволно се облегна назад.
— Ето така. Когато паметта ти изневерява…
Глицки се приведе напред на стола си.
— Какво намери?
Донъл Уайт, чернокож жизнерадостен мъж в средата на трийсетте, управляваше бензиностанцията на „Валеро“ на кръстовището на Оук и на Уебстър. Не беше собственикът, но работеше следобед шест дни в седмицата. Погледна показаната му от Кунео снимка на Миси Д’Амиен и кимна:
— Да, тя идва тук много често, всяка седмица или веднъж на две седмици. Сигурно живее наблизо.
— Вече не. — Кунео му разказа новините и продължи. — Въпросът е дали е идвала в сряда, за да напълни туба с бензин.
— Няма как да я видя, ако е идвала сутринта. — Мъжът отново сведе поглед към снимката и почеса късата си брада. — Обаче почакайте малко.
Стояха отпред до бензиновите колонки, а сега мъжът се обърна и се провикна към гаража, откъдето се чуваше рап.
— Джефи, излез за малко, ако обичаш!
Когато не получи никакъв отговор, Уайт влезе в гаража. След малко музиката спря, а Уайт и Джефи се показаха на късното следобедно слънце. Джефи беше млад и толкова намръщен, колкото Уайт бе жизнерадостен. Явно отегчен до смърт, той изви нагоре очи, докато стоеше прегърбен, пъхнал ръце в джобовете си, и слушаше защо е дошло ченгето. Най-накрая стигнаха до снимката и той кимна:
— Да — каза той. — Може и тя да е била.
Нещо в израза му учуди Кунео:
— Как така може да е била тя? Или е била тя, или не.
Младежът сви рамене:
— Ей, няк’ва жена си наля бензин. — Той погледна към колегата си: — Кой, каза, че търсят?