Уил, който най-сетне се бе върнал от риболовното си пътуване, седеше до камината, видимо далеч от съпругата си Катрин, която както обикновено непрекъснато сновеше до кухнята (според Тереза, за да избегне общуването със свекърва си), и поднасяше кафе, напитки и сладкиши. Карлос и Мери Родман седяха един до друг на кушетката, хванати за ръце. Бет и Арън Джейкъб бяха седнали на сгъваемите столове, които Катрин беше поставила един до друг отдясно на Тереза и тя ги чу да обсъждат както обикновено училището на най-голямата си дъщеря Софи.
Тереза си каза, че би било по-добре да бяха организирали събирането в дома на дъщеря й Мери, който беше много по-голям. Там поне щяха да могат всички да се нахранят на една маса, вместо да се подпират на всеки възможен плот — в кухнята, на масата в трапезарията, в къта за закуска, навсякъде, където имаше достатъчно място, за да се побере чиния и стол. Тереза за малко да се озове в дневната с един поднос — точно така щеше да стане, ако Бет не бе забелязала и не й бе отстъпила мястото си в трапезарията.
Въпреки това вечерята с поръчана отвън (но собственоръчно поднесена) храна в неголямата къща беше доста приятна, като се има предвид, че бе организирана от Катрин. Беше много по-добра от другите й прояви, свързани със семейството. По-големите деца вече бяха излезли на редовните си занимания в петък вечер, а по-малките бяха отпратени на горния етаж да гледат видео.
Катрин донесе парче черешов пай и го даде на Карлос, след това седна на стола, който беше придърпала до входа на кухнята, далеч от всички тях както винаги. Постепенно разговорите утихнаха и Тереза се прокашля — сигнал, че се кани да вземе думата.
— Не съм си мислила, че ще се случи нещо подобно — каза тя. — Никога не съм искала да става така.
Седнала до нея, Бет се пресегна и стисна ръката й.
— Знаем, че е така, мамо. Никой не си мисли нищо подобно.
— Въпреки това ми се струва важно да го кажа. Не е тайна, че размених горчиви думи с баща ви заради… — въздъхна тежко тя. — Заради неговите отговорности към всичките му внуци. Всички знаете чувствата му.
Уил се бе навел напред на стола, облегнал лакти върху коленете си.
— Той не мислеше, че им дължи нещо, мамо. Нито пък на нас. Беше постигнал всичко сам и смяташе, че и ние трябва да направим същото. Такъв си беше и така разсъждаваше.
— Добре — намеси се Мери Родман. Тя беше най-малкото от трите деца на Пол и на Тереза и току избухваше в сълзи, откакто бе научила за смъртта на баща си. Очите й бяха червени и подути. — Но да даде всичко на нея…
— Не сме сигурни, че е щял да направи точно това — възрази Уил.
— Напротив, знаем — сряза го Катрин. — Заяви ми го недвусмислено, когато отидох там…
— Чакайте, чакайте, чакайте… — вдигна ръце пред себе си Арън, адвокатът със сако и вратовръзка. — В момента този проблем вече не съществува. Тя е мъртва. Въпросът е какво е направил той със завещанието си. Катрин, когато говори с него в сряда, той каза ли ти дали вече го е променил?
— Не, но беше взел решението. Не ми каза дали вече го е осъществил.
— Но и не каза, че го е направил, нали? — попита Тереза.
— Каза, че има насрочена среща с партньора си — как се казваше…
— Боб Таунзенд — каза съпругът й.
— Точно така. С Боб. Имали уговорена среща за следващата седмица, за да обсъдят някои от въпросите, така ми каза. Непрекъснато повтаряше, че най-важното от всичко е, че ще се ожени за нея. Обичал я. Тя също го обичала.
Възпря я хор от приглушени отрицателни възклицания. Когато мърморенето утихна, тя продължи:
— Каза ми, че независимо дали вярваме в това, в случващото се помежду им, нямало да успеем да го убедим да се откаже от брака или да подпише предбрачно споразумение. А след като се ожени за нея, тя щяла да стане законната му наследница. Животът й бил много труден и сега той щял да го компенсира. А ние, лешоядите, можело да престанем да кръжим. Всъщност това е всичко, което ми каза.
Заради думите й от очите на Мери отново бликнаха сълзи.
— Наистина ли каза това? — Тя огледа останалите членове на семейството си. — Но той ни беше баща! Не става въпрос само за пари.
Тереза нямаше да допусне подобно нещо:
— Мери, твоите деца, моите внуци, заслужават тези пари повече, отколкото ги заслужава Миси, дори и това да не те интересува. — Тя огледа царствено стаята, предизвиквайки някой да дръзне да й противоречи. — Вашите деца, моите внуци — повтори тя — несъмнено заслужават да се възползват от богатството му — за колежи, за медицински грижи, ако някой от тях се разболее. Или за дом. Ако трябва да предплатят някаква сума за първия си дом, кой ще им помогне?