Натисна звънеца и се заслуша как отеква зад двойната врата — гравирано стъкло и тъмно резбовано дърво. След продължителна тишина зад стъклото се появи ниска женска фигура и отвори вратата. Беше облечена с черна униформа с бяла престилка, усмихна се официално и след като видя, че Глицки е цветнокож и е облечен съвсем непретенциозно, каза:
— Доставките се правят на задния вход.
Глицки извади портфейла си и показа значката.
— Аз съм заместник-началникът на полицията инспектор Ейб Глицки. Може ли да разговарям с господин Гранат?
— Имате ли уговорена среща?
— Не, госпожо. Надявах се да го хвана у дома.
— По официален полицейски въпрос ли?
— Просто бих искал да поговоря с него, ако може да ми отдели минутка.
— Разбира се — отговори жената. — Ще проверя дали е свободен. — Тя се обърна, но явно й хрумна нещо, защото отново се извърна към него. — Бихте ли искали да изчакате вътре?
Глицки прекоси прага на къщата и наблюдава как прислужницата се отдалечава по дългия коридор и след това завива наляво и се изгубва от погледа му. Остави го да чака, стъпил върху един бургундско червен ориенталски килим, който беше малко по-голям от дневната на Глицки, само че при все това не стигаше чак до стените на фоайето. Навън грееше слънце, зад гърба му имаше прозорци, а огромният полилей с петдесет крушки беше запален, обаче въпреки това вътре беше сумрачно. От останалата част на къщата не се чуваше никакъв шум и едва след време Глицки долови тиктакането на часовник, макар да не успя да разбере къде е източникът му. Погледът му се насочи към картините — големи маслени платна в солидни полирани и позлатени рамки, — които бяха окачени по стените между вратите. Бяха много потискащи, отсъди той — в черно и червено, в телесни цветове и в червеникавокафяво. Имаше еротични обертонове, сексуално двусмислени — намеци за голота сред промишлена пустош, глутница кучета, скупчени над нещо не съвсем различимо в един изпъстрен с графити вход.
— Харесват ли ви картините ми?
Учуден — откъде се беше появил мъжът?, — Глицки се завъртя и установи откъде. Една врата в лявата стена беше отворена, благословено осветена и дори подканяща.
— Не бих казал, че ми въздействат.
— Да, предполагам, че човек добива вкус за тези неща. Напрежението дали нещо ужасно тъкмо се е случило, или пък предстои да се случи.
— Имам предостатъчно от това в работата си — поклати глава Глицки.
— Да, разбира се. Допускам, че е така. — Мъжът протегна ръка и разкри редица съвършени зъби под тънките си посребрени мустаци. На ръст беше почти колкото Глицки, но беше малко по-слаб. Имаше гъста прошарена коса. Дори у дома в почивния си ден той бе изискано облечен — черен мериносов пуловер, бежови панталони и скъпи на вид мокасини. Красив и самоуверен мъж.
— Нилс Гранат — представи се той, стисна ръката на Глицки и срещна погледа му. — Срещали сме се и преди, нали?
— Да, господине, няколко пъти в общината. Не бях сигурен дали ще си спомните.
Гранат леко изви устни нагоре и докосна челото си.
— Помня хората. Може би това ми се удава най-добре. Какво мога да направя за вас, господин началник? Мога ли да използвам това обръщение?
— Добре.
— Искате ли да седнем в библиотеката? — посочи той с пръст зад гърба си. — Ето тук. — Без да дочака отговора на Глицки, той мина през вратата и влезе в голямата, просторна и приятна съседна стая. — Фоайето е малко мрачно, нали? — подметна той през рамо. — Може би трябва да оставям страничните врати отворени, за да влиза светлина. Само че в момента не очаквах никого, особено в неделя сутрин. — Обърна се, убеден, че Глицки го е последвал, и когато се увери, че е така, му направи знак да седне на един червен кожен диван. Самият Гранат завъртя стол с висока облегалка, настани се в него и кръстоса крака. — С какво мога да ви помогна?
Дори да имаше усещането, че посещението на висш полицейски служител в дома му без предупреждение и рано сутринта означава, че е в беда, той с нищо не се издаде.
Глицки се приведе напред към предния ръб на дивана и веднага мина на въпроса:
— Разследвам убийството на Пол Хановър.
— Боже! Истинска трагедия!
— Да, господине, само че е и нещо повече. Някой го е убил.
— Така се говори — кимна Гранат.
— Не вярвате ли?