— Много харесвах Пол, господин началник. Наистина. Както виждате, аз съм много добре финансово, а същото се отнася и за хората на върха на „Тау/Холд“. Ако не получим договора, разбира се, ще бъдем разочаровани, но никой няма да фалира. Уверявам ви. Ние обслужваме още дванайсет града в девет окръга. Никой не е очистил Пол, за да му попречи да влияе на Кейти Уест, което вие явно намеквате.
Глицки поклати глава:
— Нищо не съм намеквал. Просто се питах какво имате да кажете за всичко това. Говорили ли сте с кметицата от сряда насам?
Хладна усмивка:
— Позвъних й и двамата си поговорихме веднага щом научих за смъртта на Пол.
— А след това?
— Боя се, че нейна светлост не отговаря на много от обажданията ми.
— Значи сте опитвали да се свържете с нея?
— Разбира се. Но тук става дума само за достъп. А аз го нямам. Все още не. — Той се облегна и явно се опита да се овладее. — Вижте, няма да ви заблуждавам и да се преструвам, че не бихме искали да запазим договора. Сделката е голяма. Но това е просто бизнес.
— Знам, но ако „Бейшор“ може да ви спре в Сан Франциско, те ще бъдат в по-добра позиция да ви изместят и от други територии.
— Боя се, че това също е просто бизнес. Да, разбира се, бихме искали да ги спрем тук. И мисля, че все още имаме доста добри шансове.
— Всъщност — каза Джеф Елиът, — нямат. — Глицки седеше в своя служебен таурус и разговаряше с репортера по клетъчния си телефон. — Уест е взела доста пари от „Бейшор“ за предизборната си кампания и тя едва ли ще забрави, че хората от „Тау/Холд“ подкрепиха Уошингтън. Време е за разплата. Тя няма да се огъне, няма да се огънат и членовете на Общинската транспортна агенция.
— Защо не?
— Защото ако някой от тях гласува да остане „Тау/Холд“, тя ще го уволни, ще го замести с нов човек, ще продължи да подновява договора всеки месец, ще се върне след трийсет дни и ще постигне одобрението на „Бейшор“. Така че, ако някой от хората от комисията кривнат настрани, нищо няма да стане.
— Освен ако не сметне, че случилото се с Хановър е предупреждение.
— Виждаш ли подобни признаци?
— Обади ми се, за да се намеся в това, малко след разговора си с Гранат. Във всеки случай, ще я попитам направо.
— Какво точно?
— Дали обаждането на Гранат е станало причина да се почувства физически застрашена. И дали този въпрос с „паяците“ изобщо занимава мислите й. Защо всъщност иска да работя по случая?
— На това мога да ти отговоря — има ти доверие. Не знае много за Кунео, а онова, което знае, не й вдъхва доверие. Според мен е напълно основателно желанието й да разбере кой е убил Хановър. Който и да е той. Хановър беше важен за нея от политическа гледна точка, а и от всичко, което чувам, той явно й е допадал. Иска да е сигурна, че разследването няма да се обърка.
— Добре.
— Не ти ли се вярва?
— Не, звучи ми смислено. Просто е малко странно. Това е.
— Е, ти ще разбереш как стоят нещата.
— Така е — каза Глицки. — Просто не съм съвсем сигурен какво искам.
— Защо не?
Глицки се поколеба:
— Заради Кунео. Ако аз поема водещата роля, това няма да му хареса. Предпочитам той да надуши нещо, а аз просто да се появя след това и да кажа: „Браво, страхотна работа“.
— А той къде търси?
— Не знам. Не отговаря на обажданията ми.
В този момент Кунео стоеше на алеята пред гипсовата фасада на къщата на семейство Хановър на Бийч Стрийт и душеше в багажника на техния черен мерцедес.
Беше дошъл малко след осем часа заедно с бившия си партньор от отдел „Убийства“ Линкълн Ръсел, когото бе помолил да му помогне в разследването, както и да му бъде свидетел, че не упражнява сексуален тормоз над Катрин Хановър. Двамата седяха и чакаха навън, а Кунео направо подлудяваше Ръсел, защото барабанеше по волана, докато Катрин Хановър не се появи навън по халат, за да вземе вестника от алеята — истински късмет, защото Кунео нямаше представа как ще успее да я снима, а отчаяно се нуждаеше от тази снимка. Успя да я снима.
Няколко минути по-късно Катрин, съпругът й и трите им деца бяха шокирани и удивени от появата на двамата полицаи, които носеха заповед за обиск. („Защо е всичко това?“ „Да не искате да кажете, че съм заподозряна в нещо? В какво?“ „Трябвали да ви пуснем вътре, за да обискирате?“) След това, може би защото инспекторите ги увериха, че няма да продължи дълго, те проявиха по-разумно желание да им съдействат или поне мълчаливо се подчиниха и решиха да изчакат, седнали около кухненската маса, а Кунео и Ръсел се качиха горе, за да претърсят дрехите, които Кунео си спомняше, че Катрин бе носила през нощта на пожара. Много бързо намериха синята копринена блуза, черното кожено яке, избелелите сини джинси. Всички те бяха в дрешника й, а джинсите все още леко миришеха на дим. Опаковаха ги и казаха на Катрин, че ще й ги върнат, след като лабораторията приключи с тях.