— Научихте ли името на жената? Поне малкото?
— Не, ние просто… — изражението й стана безпомощно и тя поклати глава: — Не.
Ръсел кимна:
— Ще продължите ли да настоявате на тази история?
— Това не е история. Наистина стана така.
Кунео беше извадил швейцарското си ножче от джоба и отново се бе навел над багажника, отряза няколко нишки от мокета и ги сложи в едно пликче.
— Добре — каза той и се обърна към Ръсел. — Мисля, че засега приключихте тук.
В адвокатската кантора на Арън Хановър Пелс бе записано съобщение, което даваше възможност на много клиенти да се обаждат през почивните дни при спешен случай. Когато Глицки позвъни на този номер, се свърза с един от сътрудниците, който се съгласи да позвъни на секретарката на Пол Хановър и да я помоли да му звънне в отговор. Глицки спря пред един мини маркет съвсем близо до Кълъмбъс в Норт Бийч, паркира на втора редица, взе си чаша топла вода и пакетче чай и се върна в колата си, за да изчака. Чаят още не беше изстинал достатъчно, за да може да отпие, когато клетъчният му телефон звънна.
— Глицки.
— Ало? Полицията ли е?
— Да. Говори заместник-началник Глицки. С кого разговарям?
— С Лори Чо. Аз съм секретарката на Пол Хановър.
— Благодаря ви, че ми се обаждате толкова скоро.
— Няма защо. Не правя нищо, само се взирам в картотеката. Не мога да свикна с мисълта, че той вече никога няма да дойде тук.
— Значи в момента сте в кабинета му, така ли? Имате ли нещо против да се отбия за няколко минути?
— Щом искате. Намира се на дванайсетия етаж на сградата на Американската банка. Долу има пазач, който трябва да ви доведе. Ще го предупредя, че ви очаквам. Бихте ли повторили името си?
Лори Чо го посрещна пред асансьорите. Изглеждаше на около трийсет и пет години, беше с дребен кокал, крехка на вид, едва ли не болна от анорексия, с неспокоен и напрегнат поглед. А може би просто се дължеше на умората и на скръбта й заради загубата на шефа й. Тук, в офиса, в събота тя беше облечена като за работа в строга черна пола и подходящ пуловер, спортни обувки и бели чорапи. Косата й някак смекчаваше общия й мрачен вид — дълга до кръста, гъста, лъскава и черна, все едно е влажна.
Глицки мълчаливо я последва по застлания с килим коридор, през няколко широки двойни врати, след това през декорирано фоайе и накрая в голям ъглов кабинет. Панорамната гледка на Хановър беше предимно на изток, над покривите на къщите по по-ниските възвишения, към залива, моста Йърба Буена и остров Трежър, а в далечината се виждах Бъркли и Ричмънд.
— Можете да седнете където си поискате — каза Чио. Самата тя се настани зад полирано до блясък бюро от тъмно дърво и потъна в тапициран с черна кожа въртящ се стол, който сигурно бе на Хановър. До картотеките покрай една от вътрешните стени бяха натрупани на купчина картонени плоскости — несглобени кашони, даде си сметка Глицки. На другата стена висяха поставени в рамки снимки на Хановър с няколко десетки политици и известни личности, сред които бяха няколко кметове на Сан Франциско, включително Кейти Уест, и трима губернатори на Калифорния, един от които Арнолд. Дори при бегъл оглед на снимките човек откриваше Пол Хановър, който се ръкува с Бил Клинтън и с Джордж Буш; на яхта някъде с Лари Елисън; облечен с екипа на „Джайънтс“ заедно с Уили Мейс. Явно бе присъствал на сватбата на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.
Показен офис. Никакви томове със закони.
Глицки се обърна към Чо, която не бе помръднала, откакто бе седнала. Стоеше съвсем неподвижно, все едно бе изпаднала в транс. Очите й бяха отворени, обаче не виждаше нищо.
— От колко време работите за него? — попита Глицки.
Тя бегло му обърна внимание:
— От четиринайсет години.
— Съжалявам.
Чо кимна разсеяно.
— Исках да ви попитам дали не се сещате за нещо, свързано с работата му, което може да е изиграло някаква роля за неговата смърт. Беше ли разстроен за нещо? Някаква провалена сделка? Нещо подобно?
Очите й отново се насочиха към онова отдалечено място, после се върнаха към него.
— Не се сещам за нищо. Нямаше никаква криза. Правеше онова, което прави обикновено.
— А какво е то?
Отново й бяха нужни секунда-две, за да формулира отговора си.
— Свързваше хората. Умееше много добре да работи с хора — направи тя жест към снимките на стената. — Сам виждате. Той искрено обичаше хората.
— А харесваше ли господин Гранат?
Въпросът я учуди:
— Така ми се струва. Обядваха заедно почти всеки месец. Защо? Да не би господин Гранат да е казал, че е имало някакъв проблем?
— Не. Каза, че са били приятели.
— Мисля, че наистина бяха.